Мэгги Стивотер - Тръпка

Сложих месото в тигана върху котлона, наблюдавайки го как бавно покафенява.

— Това е една дума, Рейч.

Тя направи пауза.

— Добре де. Звучеше по-добре в главата ми. Така или иначе, ето за какво става дума: родителите ми казаха, че ако искам да отида някъде за коледната ваканция, те ще платят за малкото ми пътешествие. А аз адски много искам да отида някъде. Където и да е, стига да не съм в Мърси Фолс. Божичко, където и да е, стига да не съм в Мърси Фолс! Какво ще кажеш утре след училище с Оливия да ми помогнете да избера дестинацията?

— Няма проблем.

— А ако измислим някое наистина готино място, може би ти и Оливия ще дойдете с мен, а? — попита Рейчъл с надежда.

Не отговорих веднага. Думата „Коледа“ веднага извикваше асоциации с уханието на украсена елха, с мрачната безкрайност на обсипано със звезди декемврийско небе и с очите на моя вълк, наблюдаващи ме сред покритите със сняг дървета. Независимо колко рядко го виждах през останалата част от годината, моят вълк винаги беше тук за Коледа.

Рейчъл изсумтя:

— Не ми се умълчавай, загледана замислено в нищото. Знам, че ще дойдеш! Не можеш да ме убедиш, че не желаеш да се разкараш от този град!

Всъщност не желаех. Моето място беше тук.

— Не съм казала „не“ — възразих бързо.

— Само дето не каза и овсемогъщибоже, да! А точно това трябваше да кажеш — въздъхна Рейчъл. — Обаче ще дойдеш, нали?

— Знаеш, че ще дойда — Извъртях глава към прозореца, който гледаше към горите. — Сега обаче наистина трябва да затварям.

— Да, да, да. Приятно готвене! Обичам те. Чао! — каза тя със смях и затвори.

След като приключих с Рейчъл, оставих яденето на котлона, където то щеше да се оправя и без мен. Грабнах палтото си от закачалката и отворих плъзгащата се врата към задната веранда.

Студът заби малките си остри зъбки в бузите ми и вкочани бързо върховете на ушите ми, напомняйки ми, че лятото официално е приключило. Шапката беше в джоба на палтото ми, но знаех, че моят вълк невинаги ме разпознава, ако съм с нея, така че не си я сложих. Хвърлих бърз поглед към края на задния двор и слязох от верандата, стараейки се да се движа бавно и спокойно, въпреки че изгарях от желание да се втурна към гората и да го посрещна. Парчето месо в дланта ми беше студено и хлъзгаво.

Закрачих през изсъхналата безцветна трева в двора, спирайки по средата му, за да погледам проблясващия в яркорозово залез отвъд танцуващите с вятъра черни листа на дърветата. Намирах се на цяла вселена разстояние от топлината на малката кухня, изпълнена с успокояващите аромати на безпроблемното оцеляване. На цяла вселена разстояние от света, на който би трябвало да принадлежа. Където би трябвало да искам да бъда. Но дърветата ме зовяха, подканяйки ме да изоставя това, което познавах, и да изчезна сред мрака на спускащата се нощ. Това желание ме притегляше със смущаваща честота напоследък.

Мракът в покрайнините на гората се раздвижи и видях моя вълк да стои под едно дърво, насочил трептящи ноздри към парчето месо в ръката ми. Облекчението ми да го зърна се изпари прекалено бързо, когато той завъртя глава и правоъгълникът от жълтеникава светлина, идваща от вратата на кухнята, падна върху муцуната му. Видях засъхналата по козината му кръв. Както изглеждаше — поне на няколко дни.

Ноздрите му продължаваха да се движат, надушваше месото в ръката ми. Не можех да преценя дали тази миризма или познатото ми присъствие го подтикна да пристъпи няколко крачки напред. След това още няколко. По-близо, отколкото някога бе приближавал.

Гледах го как стои сред заскрежената трева, вече достатъчно близо, за да мога да се протегна и да докосна блестящата му козина. Или да избърша тъмночервените петна от муцуната му.

Много ми се искаше тази кръв да е негова. Стара рана или драскотина, която е получил, докато се е боричкал със себеподобните си.

Но той не ми се виждаше ранен. Изглеждаше така, сякаш кръвта е чужда.

— Ти ли го уби? — прошепнах.

Той не избяга от звука на гласа ми, както бях очаквала. Стоеше неподвижен като статуя, а кехлибарените му очи се бяха спрели върху лицето ми, а не върху парчето месо, което държах.

— Само за това говорят по новините — продължих, сякаш можеше да ме разбере. — Наричат го „кошмарно“. Казват, че са били диви животни. Ти ли го направи!

Той остана, загледан в мен още минута, неподвижен, немигащ. И след това, за първи път от шест години насам, затвори очи. В разрез с всеки естествен инстинкт, който вълкът би следвало да притежава. След цял един живот на немигащ взор сега той стоеше пред мен, застинал в почти човешко изражение на скръб, затворил ярките си очи, привел глава, отпуснал опашка.