Мэгги Стивотер - Тръпка

Тогава видях очите й.

Будни. Живи.

Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчваше някаква ужасяваща откровеност.

Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.

Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.

Раздирах се отвътре и отвън.

Нейният живот.

Моят живот.

Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък окървавен ангел, лежащ в снега, който те се канеха да разкъсат.

Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това.

И ги спрях.

Виждах го отново след това, винаги когато беше студено. Стоеше в самия край на гората, край задния ни двор, вперил жълтите си очи в мен, докато пълнех хранилката за птици или изнасях боклука. В края на гората. Никога не се приближаваше. Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно насред дългата зима на Минесота, аз се люлеех на люлката си и очаквах да усетя погледа му. Или по-късно, когато вече бях прекалено голяма за люлки, пристъпвах през двора, приближавайки се бавно към него с протегната с дланта нагоре ръка и сведени надолу очи. Няма опасност. Няма заплаха. Опитвах се да говоря на неговия език.

Но без значение колко дълго чаках, без значение колко упорито се опитвах да го достигна, силуетът му винаги се стопяваше сред стволовете на дърветата, преди да успея да прекося разстоянието между нас.

Никога не ме е било страх от него. Той беше достатъчно голям, за да ме смъкне от люлката ми, достатъчно силен, за да ме повали на земята и да ме завлече в горите. Но в очите му не се долавяше дори и отсянка от жестокостта на мускулите му. Помнех погледа му, всеки нюанс на жълтото, и просто не можех да се страхувам. Знаех, че нямаше да ме нарани.

И исках той да знае, че аз също не бих го наранила.

Чаках. И чаках.

А той също чакаше, въпреки че нямах и представа какво точно. Чувствах се така, сякаш само аз търсех близостта му.

Но той винаги беше там. Наблюдаваше ме как го наблюдавам. Никога не се приближаваше, но и никога не се отдалечаваше.

Всичко си остана все същото шест години: натрапчивото присъствие на вълците през зимата и дори по-натрапчивото им отсъствие през лятото. Не че по онова време смятах, че всичко това има някаква връзка със сезоните. Тогава мислех, че те са вълци. Просто вълци.

Денят, в който почти заговорих Грейс, беше най-горещият в живота ми. Дори и в книжарницата, снабдена с климатик, жегата се промушваше под вратата, стелеше се през витрините. Стоях отпуснат в огрения си от слънцето стол зад касата и попивах лятото, сякаш можех да задържа всяка частица от него нейде в мен. Часовете отминаваха, а кориците на книгите по рафтовете блестяха в ярката светлина на следобеда, губейки цветовете си в златистите отблясъци, докато листовете и мастилото по тях се нагряваха и излъчваха миризмата на непрочетени думи.

Харесвах подобни неща, когато бях човек.

Бях се зачел, когато вратата се отвори с тихо иззвъняване, пропусна задушлив повей на горещ въздух и група момичета. Те се смееха прекалено гръмко, за да имат нужда от моята помощ, така че продължих да си чета и ги оставих да се бутат из магазина, бърборейки си за всичко друго, освен за книги.

Изобщо не предполагах, че ще ги удостоя с повторен поглед, докато не долових с периферното си зрение как една от тях отметна нагоре тъмнорусата си коса, за да я прихване с ластиче в дълга конска опашка. Самото действие беше доста незначително, но движението й раздвижи въздуха, изпрати към мен ароматен повей. Познах този аромат. Познах го веднага.

Това беше тя. Не можеше да бъде друга.

Вдигнах бързо книгата пред лицето си и хвърлих бърз поглед над ръба й. Другите две момичета продължаваха да разговарят, сочейки към хартиената птичка, която бях окачил на тавана над секцията с литература за деца. Тя обаче мълчеше, отдръпнала се бе леко назад и оглеждаше книгите наоколо. Разпознах нещо от себе си в това изражение. Очите й обхождаха рафтовете, търсейки възможните пътища за бягство.

Бях разигравал в съзнанието си стотици различни варианти на тази сцена, но сега, когато моментът беше настъпил, не знаех какво да направя.