Мэгги Стивотер - Тръпка

Намръщих се над тетрадката си. Летата без моя вълк и без това ми се струваха достатъчно неприятни. Като дете, тези месеци ми изглеждаха направо непоносимо дълги, просто мъчително време, което прекарвах в очакване на зимата, когато вълците щяха да се появят отново. Нещата станаха дори по-лоши след срещата ми с жълтоокия. По време на тези месеци често си представях какво страхотно приключение би било, ако можех през нощта да се превърна във вълчица и да избягам заедно с моя вълк в една вълшебна, обляна от златистите слънчеви лъчи гора, където никога не вали сняг. Знаех много добре, че такава златна гора не съществува никъде, но глутницата и моят жълтоок вълк — те бяха истински.

Въздъхнах, плъзнах учебника си по математика по кухненската маса и се присъединих към мама зад плота.

— Дай на мен да ги нарежа. Така ги правиш на нищо.

Тя не се възпротиви, а и аз не очаквах да го стори. Вместо това ме възнагради с усмивка и бързо се отдръпна от дъската, сякаш през цялото време беше очаквала да забележа колко отчайващо се справя и да я отменя.

— Ако довършиш вечерята — каза ми тя, — ще те обичам завинаги!

Погледнах я накриво и взех ножа от ръцете й. Мама вечно беше оплескана с боя и отвеяна. Тя никога нямаше да бъде като майките на приятелките ми, пристегната в престилка, готвеща край печката, чистеща с прахосмукачка. Всъщност изобщо не исках да бъде такава. Но не бих отказала някоя и друга проява на сериозност от нейна страна от време на време. Имах си домашно, което трябваше да довърша, за бога!

— Благодаря ти, съкровище. Аз ще бъда в ателието.

Ако мама беше една от онези кукли, които произнасят разни реплики, щом им натиснеш коремчето, това щеше да е една от нейните предварително записани фрази.

— Гледай да не припаднеш от изпаренията — казах, но тя вече бързо се качваше нагоре по стълбите. Изсипах изтерзаните гъби в купата и погледнах към часовника, окачен на яркожълтата стена. Оставаше още час, докато татко се прибере от работа. Имах достатъчно време, за да завърша вечерята и след това може би да се опитам да зърна моя вълк.

Намерих някакво нарязано месо в хладилника, което най-вероятно трябваше да бъде съчетано с изтерзаните гъби. Извадих го и го плеснах върху дъската. Междувременно телевизионният „експерт“ задаваше въпроса дали популацията на вълците в Минесота не би следвало да бъде контролирана по някакъв начин, за да може бройката на тези хищници да намалее. Това определено влоши настроението ми.

Телефонът иззвъня. Вдигнах:

— Ало?

— Привет! Какво става?

Рейчъл. Определено ми беше приятно да я чуя, беше пълната противоположност на майка ми — организирана до педантичност и наистина добър слушател. С нея не се чувствах като някакво извънземно. Задържах слушалката между ухото и рамото си и започнах да режа местото, докато говорех, запазвайки си едно парче с размерите на юмрука ми за по-късно.

— В момента приготвям вечерята и гледам тъпите новини.

Веднага разбра за какво говоря.

— Знам. Само се чудят какво още могат да изстискат от темата, направо не могат да й се наситят. Доста е гадно. Защо просто не млъкнат и не ни оставят да забравим за всичко това и да продължим с живота си? Достатъчно е неприятно да слушаш единствено и само за инцидента, когато отидеш в училище. А покрай твоята история с вълците сигурно се чувстваш наистина зле. Сериозно, родителите на Джак трябва да направят всичко възможно, за да затворят устите на репортерите.

Рейчъл говореше толкова бързо, че трудно й разбирах. Така и не схванах някои от нещата, които каза по средата на тирадата. След това бързо смени темата:

— Оливия звъняла ли ти е днес?

Оливия беше третият член на нашето трио и единствената, която имаше някаква бегла идея и разбираше обсебеността ми от вълците. Рядко се случваше вечер да не се чуя с нея или с Рейчъл по телефона.

— Най-вероятно е навън и снима — казах. — Не беше ли днес онзи метеоритен дъжд?

Оливия беше човек, който виждаше света през обектива на фотоапарата си; половината от училищните ми спомени бяха лъскави, черно-бели и с размери от десет на петнайсет сантиметра.

— Мисля, че си права — отвърна Рейчъл. — Тя със сигурност ще иска да бъде в центъра на астероидния екшън. Имаш ли минутка, за да поговорим?

Погледнах часовника.

— Общо взето. Но само докато довърша вечерята, защото ме чака домашно.

— Добре, ще бъда страшно бърза. Две думи, миличка. Чуй само как прекрасно звучат: бягство .