Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Марк. — Джулиън обърна глава към брат си, синьо-зелените му очи гледаха с уязвима откритост, сякаш се канеше да каже нещо, което отдавна копнееше да изрече на глас. — Ако ти… -

Хълмът се пропука пред очите им. Голямо квадратно парче се отцепи от него и се отвори като врата. Марк зяпна. Беше чувал за подобни неща, възвишения с врати в склоновете си, ала никога не го бе виждал с очите си.

Светлина грееше в отвора, който сякаш беше коридор, потъващ в сърцето на хълма. Млада елфическа жена с едва заострени уши и светла коса, прибрана назад с венци от цветя, стоеше на прага с лампа в ръка. Тя протегна ръка към тях.

— Елате — подкани ги с глас, в който акцентът на светлите феи си личеше съвсем ясно. — Бързо, преди да са ви настигнали, защото ездачите на краля са безмилостни и няма да ви оставят живи.

— А ти? — попита Джулиън. — Доброто ли ни мислиш?

Единствено Джулиън би спорил с усмихналия му се късмет, помисли си Марк. Но разбира се, Джулиън не вярваше на никого, освен на семейството си. А понякога не вярваше дори и на тях.

Жената се усмихна.

— Аз съм Нене. Ще ви помогна и няма да ви нараня. Ала сега елате, бързо.

Марк чу как Кристина прошепна едно „благодаря". В следващия миг вече се бяха втурнали напред, без да смеят да погледнат зад себе си. Един по един скочиха през вратата върху отъпканата пръст вътре. Марк и Джулиън бяха накрая, носейки Кийрън. Марк хвърли един последен поглед към ездачите зад тях и чу яростните им, разочаровани крясъци, преди вратата да се затръшне, затваряйки хълма.

Ема се огледа наоколо в захлас. Вратата изобщо не изглеждаше така, сякаш бе издълбана в хребета на хълм. Беше направена от гладък камък с цвят на пепел, покривът над тях бе от син мрамор, прошарен от позлатени звезди. Потънал в сенки коридор водеше в сърцето на хълма.

Елфическата жена, Нене, повдигна лампата си, пълна със стрелкащи се светулки, които хвърляха малък обръч светлина около групичката. Ема видя, че устните на Джулиън бяха свити в сурова линия, Кристина стискаше здраво медальона си. Марк полагаше нежно Кийрън на земята. Отне й миг докато осъзнае, че Кийрън бе припаднал — главата му бе отпусната безжизнено назад, дрехите му бяха плувнали в кръв.

— Сега сме в земите на светлите феи — каза Нене. — Тук можете да използвате руните и магическата си светлина. — Тя спря загрижен поглед върху Кийрън. — Можете да излекувате приятеля си.

— Не можем. — Джулиън извади руническия си камък от джоба и светлината му обля Ема като облекчението на вода в пустинята. — Той не е ловец на сенки.

Нене дойде по-близо, сбърчила смаяно светлите си вежди. Марк беше на земята, взел в прегръдките си Кийрън, върху чието ледено бяло лице затворените му очи се открояваха като бледи полумесеци. — Ловец ли е?

— И двамата… — започна Марк.

— Не можете ли да направите нещо за него? — Ема прекъсна Марк, преди да бе казал твърде много.

— Мога. — Нене коленичи, оставяйки лампата на земята до себе си, и извади шишенце от вътрешността на пухената връхна дреха без ръкави, която носеше над роклята си. Поколеба се, поглеждайки към Марк. — Ти не се нуждаеш от това? Не си ранен?

Марк поклати объркано глава.

— Не, защо?

— Донесох го за теб. — Тя отпуши шишенцето и го поднесе към устните на Кийрън, напявайки тихичко нещо на език, който Ема не познаваше.

Устните на Кийрън се разтвориха и той преглътна. Бледа златиста течност покапа от крайчетата на устата му. Клепачите му се повдигнаха и той се надигна, преглъщайки втора, а после и трета глътка. Очите му срещнаха тези на Нене над ръба на шишенцето и той извърна лице, избърсвайки устата си с ръкав.

— Запази останалото — каза дрезгаво. — Това ми стига.

И се изправи несигурно на крака с помощта на Марк. Другите вече прибираха стилитата си. Върху ръката на Ема грееше току-що нарисувана руна за изцеляване, до нея — руна за енергия. Въпреки това тялото я болеше, болеше я и сърцето. Непрекъснато виждаше баща си, отново и отново, да вдига очи към нея от тревата.

Не беше той, не и наистина, но от това образът не ставаше по-малко болезнен.

— Да вървим — каза Нене, прибирайки шишенцето. — Течността ще го подкрепи само за малко. Трябва да стигнем в Двора колкото се може по-скоро.

Тя пое напред и останалите я последваха. Марк подкрепяше препъващия се Кийрън, а руническият камък на Джулиън обливаше коридора в светлина. Отдалеч стените сякаш бяха покрити със сложна мозайка, но отблизо Ема видя, че са направени от прозрачна смола, в която бяха притиснати венчелистчета на цветя и пеперудени крилца.