Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Онова момиче Кристина е тук — разнесе се глас наблизо. Кристина се бе присъединила към тях в сенките. Беше раздърпана, макар и не толкова, колкото Ема, която беше оплискана с елфическа кръв, а и самата тя кървеше от една дълга драскотина на бузата. Марк скочи на крака.

— Какво става? Ранени ли сте?

— Аз… мисля, че сме добре — отвърна Ема. Звучеше объркана и плашещо безучастна.

— Ема уби рицаря — каза Кристина и млъкна. Марк усети, че има още нещо, но не я притисна.

Ема примига, съсредоточавайки се бавно върху Марк и Кийрън.

— О, това си ти — каза и този път звучеше повече като себе си. — Невестулково лице. Тези дни да си извършил друго чудовищно предателство?

Кийрън изглеждаше слисан. Хората обикновено не говореха на елфическите принцове по този начин; освен това, помисли си Марк, Кийрън вече не си спомняше защо Ема му беше сърдита, нито защо го обвиняваше в предателство. — Довел си я със себе си, за да ме спасите? — попита той Марк.

— Всички дойдохме, за да те спасим. — Беше Джулиън, полускрит зад Ерек, когото буташе пред себе си. Ема изпусна шумно дъха си от облекчение. Очите на Джулиън се стрелнаха към нея и те си размениха погледи. Истинско въплъщение на парабатайски поглед, помисли си Марк: бързо плъзване на очите от горе до долу, за да се увериш, че другият е добре, че е до теб, жив и в безопасност. Макар че сега, когато знаеше за истинските чувства на Ема, не можеше да не се зачуди дали зад онова, което споделиха, нямаше още нещо.

Кръв капеше от гърлото на Ерек, там, където камата вероятно се беше отплеснала; очите му гледаха изпод черни вежди, лицето му беше разкривено в свирепа гримаса.

— Кръвоизменник — каза той на Кийрън и се изплю над ножа. — Родоубиец.

— Ярлат не беше мой родственик. — Кийрън звучеше изтощено.

— Беше ти повече родственик от тези чудовища — заяви Ерек, оглеждайки яростно ловците на сенки наоколо. — Дори и сега, ти ни предаваш заради тях.

— Както ти ме предаде на краля, нашия баща? — Сгушен до корените на дърветата, Кийрън изглеждаше учудващо дребен, но когато отметна глава назад, за да погледне Ерек, очите му бяха твърди като елмази. — Мислиш си, че не знам кой каза на краля, че Ярлат умря от моята ръка? Мислиш си, че не знам чия е вината за това, че бях изпратен в изгнание в Дивия лов?

— Арогантен — каза Ерек. — Открай време си арогантен, кутре, мислейки си, че мястото ти е в Двора, заедно с нас. Аз съм любимецът на краля, не ти. Ти не си си заслужил специално място в сърцето му, нито в сърцата на Двора.

— И все пак, те предпочитаха мен — тихичко отвърна Кийрън. — Преди…

— Достатъчно — отсече Джулиън. — Дворът гори. Рицарите ще тръгнат подире ни, веднага след като хаосът утихне. Лудост е да стоим тук и да клюкарстваме.

— Важните дела на Двора не са клюкарстване — озъби се Ерек.

— За мен са. — Джулиън надникна между дърветата. — Трябва да има бърз път, отвеждащ към земите на светлите феи. Можеш ли да ни го покажеш?

Ерек мълчеше.

— Може — каза Кийрън, изправяйки се нестабилно на крака. — Не е в състояние да излъже и да каже, че не е възможно; ето защо мълчи.

Ема повдигна вежди насреща му.

— Невестулково лице, когато пожелаеш, можеш да бъдеш учудващо услужлив.

— Ще ми се да не фамилиарничиш толкова — отбеляза Кийрън неодобрително.

Ерек издаде задавен звук — Джулиън беше притиснал по-силно ножа в гърлото му. Ръката му потреперваше леко. Марк предполагаше, че е от физическото усилие, но подозираше, че има и още нещо. Джулиън не притежаваше характера на мъчител, но бе безмилостен, когато се налагаше да защити онези, които обичаше.

— Ще те убия, ако не ни покажеш правилната посока — заяви той сега. — И ще го направя бавно.

— Обеща на баща ми…

— Аз не съм елф — каза Джулиън. — Мога да лъжа.

Лицето на Ерек имаше мрачно, яростно изражение, което уплаши Марк. Елфите можеха да имат зъб на някого страшно дълго време. И все пак, той пое напред и останалите го последваха, оставяйки зад себе си оранжевото сияние, идващо откъм поляната, и потъвайки в закрилата на гората.

Дърветата растяха близо едно до друго, дебели корени криволичеха през тъмната пръст. Туфи ярки цветя, аленочервени и отровнозелени, се гушеха около ниските клони на дърветата. Минаха покрай кискаща се дървесна фея, която седеше на един клон, гола, ако не се броеше сложна мрежа от сребърни жици, и която намигна на Марк. Кийрън се подпираше тежко на рамото му; Марк го подкрепяше, сложил длан на кръста му. Дали останалите бяха озадачени, питащи се какво става между тях? Марк забеляза Кристина да поглежда назад към него, ала не можа да разчете изражението й.