Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ема и Кристина вървяха близо една до друга, а Джулиън беше начело, така че Ерек да им показва пътя. Марк все още беше неспокоен. Струваше му се, че се бяха измъкнали прекалено лесно. Това, че кралят ги беше оставил да си вървят, и то заедно с любимия му син…

— Къде са останалите? — попита Ерек, когато дърветата започнаха да оредяват и великолепното, пъстроцветно небе отново се появи над тях. — Приятелите ви?

— Приятели? — повтори Марк объркано.

— Стрелците — рече Ерек. — Онези пламнали стрели в Двора… хитро, не мога да ви го отрека. Чудехме се какво ще правите с оръжията си, след като ви отнемем ангелските сили.

— Как го направихте? — попита Марк. — Да не би да осквернихте цялата земя?

— Това не би било достатъчно — обади се Ема. — Руните действат дори в демонските царства. Тук има нещо по-странно.

— А и морът — добави Марк. — Какво означава съсипаната земя? Тя е навсякъде, като рак в болно тяло.

— Сякаш бих ви казал каквото и да било — сопна се Ерек. — И няма смисъл да ме заплашвате — би струвало живота ми, ако ви кажа.

— Вярвай ми, и аз се уморих да те заплашвам — рече Джулиън.

— Тогава ме пусни да си вървя. Колко дълго възнамеряваш да ме задържиш? Завинаги? Защото толкова дълго ще трябва да ме използваш като щит, за да попречиш на баща ми и рицарите му да ви открият и да ви прережат гърлата.

— Казах, че се уморих да те заплашвам, не и че ще престана да го правя — поясни Джулиън, потупвайки го с острието на ножа. Бяха стигнали до края на гората, там, където дърветата отстъпваха място на поля. — А сега накъде?

Ерек пое през полето и те го последваха. Кийрън се облягаше още по-тежко на Марк; лицето му беше много бледо на лунната светлина. Звездите откриваха сините и зелени багри в косата му — майка му беше морска фея и късче от блещукащата прелест на водата бе съхранено в цветовете на косата и очите му.

Ръката на Марк се обви инстинктивно около него. Беше му ядосан, да, ала тук, в земите на феите, под ярките пъстроцветни звезди, бе трудно да не си спомня миналото, да не мисли за всички пъти, в които се бе вкопчвал в Кийрън за топлина и близост. Как бяха само те двамата и той си бе мислил, че може би винаги ще бъдат само те двамата. Как се бе смятал за щастлив, че някой като Кийрън, принц, при това — толкова красив, изобщо би го погледнал.

Шепотът на Кийрън бе като нежна милувка до шията му.

— Уиндспиър.

Уиндспиър беше конят на Кийрън. Или поне — някога беше. Довел го бе със себе си от Двора, когато се присъедини към Лова.

— Какво за него? Къде е той?

— С Лова — отвърна Кийрън и се закашля мъчително. — Подари ми го Адаон, когато бях съвсем малък.

Марк никога досега не бе срещал полубратята на Кийрън, десетките принцове от различни майки, които се домогваха до престола на тъмните феи, Адаон, знаеше от разказите на Кийрън, бе един от по-добрите. Ерек бе пълната му противоположност — през по-голямата част от живота на Кийрън бе брутално жесток с него. Кийрън рядко говореше за него без гняв.

— Стори ми се, че чух тропота от копитата му — каза сега Кийрън. — Все още ги чувам.

Марк се заслуша. В началото не долови нищо. Слухът му не беше толкова остър, колкото този на Кийрън, или който и да било пълнокръвен елф, не и когато руните му не действаха. Трябваше да напрегне уши до краен предел, преди най-сетне да долови звука. Действително бяха копита, но това не беше Уиндспиър. Не беше един-единствен кон. Това бе грохотът на десетки конски копита, препускащи през гората.

— Джулиън! — изкрещя той.

Не бе състояние да скрие паниката в гласа си. Джулс я долови и се обърна светкавично, при което хватката му около Ерек се охлаби. Принцът се отскубна, втурна се мълниеносно през полето с развяно черно наметало и потъна в гората.

— А беше такава страхотна компания — измърмори Ема. — Всички онези приказки: „Нефилими, вие ще умрете, давейки се в собствената си кръв", бяха страшно стимулиращи. — Тя млъкна. Беше чула конете. — Какво е това…?

Кортана сякаш излетя в ръката й. Джулиън все още стискаше камата си. Кристина вече посягаше към своя балисонг.

— Кралската кавалерия — каза Кийрън с учудващо спокойствие. — Не можете да ги надвиете.

— Да бягаме — рече Марк. — Сега.

Никой не възрази и те хукнаха.

Прекосиха полето и се прехвърлиха през каменната стена в другия му край, като Марк почти пренесе Кийрън през нея. Земята бе започнала да трепери от грохота на далечни копита. Джулиън ругаеше — нисък, безкраен низ от ругатни. Марк предполагаше, че в Института няма много възможности да ругае кой знае колко.