Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Има ли лечител в този Двор? — попита Марк и се изправи.

— Аз съм лечителката — отвърна Нене. — Макар че рядко работя сама. Обикновено имам помощник, ала сега е късно и Дворът е полупразен. — Погледът й се спря върху Кристина. — Ти ще ми помогнеш.

— Аз? — сепна се Кристина.

— Имаш целително излъчване. — Нене отиде до един дървен шкаф и го отвори. Вътре имаше буркани с билки, нанизи с изсушени цветя и стъкленици с пъстроцветни течности. — Разпознаваш ли нещо тук?

— Тиарела — отвърна Кристина послушно, сякаш бяха в час. — Клейтония, маянтемум, клинтония.

Нене изглеждаше впечатлена. Тя извади купчина ленени превръзки и ги тикна в ръцете й.

— Твърде много хора в стаята ще забавят излекуването му. Аз ще заведа тези двамата в съседната стая, а ти свали дрехите на Кийрън.

Бузите на Кристина пламнаха.

— Марк може да го направи.

Нене извъртя очи.

— Както желаеш. — Тя се обърна към леглото, където Кийрън се бе свлякъл върху възглавниците. Ръждиви петна кръв покриваха ризата и кожата на Марк, но той не забелязваше. — Смачкай няколко листа тиарела и му ги дай с вода. Недей да го превързваш все още. Първо трябва да прегледаме раната.

Тя излезе забързано от стаята и Ема и Джулиън се втурнаха след нея. Направиха само няколко крачки надолу по коридора, където тъмночервена завеса закриваше отворена врата. Нене я отметна и им даде знак да влязат.

Когато прекрачиха вътре, Ема едва не ахна. Тази стая беше много по-великолепна от предишната. Покривът се губеше в сенки. Стените бяха от сребрист кварц и грееха отвътре, изпълвайки стаята с меко сияние. Кремавобели цветя покриваха стените и изпълваха въздуха с уханието на градина. В средата имаше масивно легло, разположено върху платформа със стъпала. Беше отрупано с кадифени възглавници и пищна покривка.

— Ще свърши ли работа? — попита Нене.

Ема бе в състояние само да кимне. Зелен плет, върху който растяха рози, се простираше в единия край на стаята, а зад него се лееше малък водопад. Когато погледна зад плета, Ема видя, че водите се събират в малко езерце, обградено със зелени и сини камъни, подредени във формата на пеперуда.

— Не е толкова пищно като Института — чу тя да казва Джулиън, — но ще свърши работа.

— Чия е тази стая? — попита Ема. — На кралицата?

Нене се засмя.

— Покоите на кралицата? Определено не. Това е стаята на Фъргюс… всъщност той има две. Радва се на голямо благоразположение в Двора. Няма против да спите тук — днес е част от нощната стража.

Тя се обърна, за да си върви, но когато стигна до завесата поспря и ги погледна.

— Вие сте брат и сестра на племенника ми, нали?

Ема отвори уста и отново я затвори. Марк й беше като брат повече от всичко друго. Със сигурност повече, отколкото Джулиън.

— Да — отвърна Джулиън, доловил колебанието й.

— И го обичате — каза Нене.

— Според мен ще откриеш, ако само го опознаеш малко, че е много лесно да бъде обичан — каза Джулс и сърцето на Ема се разтвори, копнеейки за него, за двамата с Марк заедно, щастливи и смеещи се, каквито трябваше да бъдат братята, и заради предизвикателството в очите на Джулиън, когато погледна Нене. Дължиш на брат ми обичта, която той заслужава; покажи му я или аз ще ти обърна гръб.

Нене се прокашля.

— А племенницата ми? Алеса?

— Името й сега е Хелън. — Джулиън замълча за миг и Ема видя как се опитва да прецени дали да спомене положението на Хелън, след което се отказва — нямаше достатъчно доверие на Нене, още не. — Да, тя ми е сестра; да, обичам я така, както обичам Марк. Лесно е да обичаш и двамата.

— Лесно е да ги обичаш — повтори Нене замислено. — Малцина са тези сред нас, за които бих казала, че е лесно да бъдат обичани. — Тя прекрачи през вратата. — Трябва да се връщам, преди момчето от Лова да е издъхнало — заяви и изчезна.

Джулиън погледна Ема и веждите му подскочиха.

— Тя е много…

— Да — съгласи се Ема, без да се нуждае от неизречените думи, за да разбере какво има предвид. Двамата с Джулиън почти винаги бяха на едно и също мнение за хората. Усети как устните й се извиват, докато му се усмихваше, въпреки всичко, въпреки невероятното, невъзможно напрежение на нощта.

А и опасността все още не беше отминала, помисли си, обръщайки се, за да огледа стаята. Рядко бе попадала в толкова красиво място. Чувала бе за хотели в пещери, места в Кападокия и в Гърция, където прекрасни стаи били издълбани в скалите, покрити с коприна и кадифе. Ала тук цветята бяха тези, които се докосваха до сърцето й, белите цветя, ухаещи на сметана и захар, като белите цветя, които растяха в Идрис. От тях сякаш струеше светлина.