Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Не си спомня бичуването, станалото с Джулс и Ема…?

— Не си спомня какво се случи, нито че скъсах с него заради това — мрачно каза Марк. — Каза, че знаел, че ще дойда за него. Сякаш все още сме… онова, което бяхме.

— Какво бяхте всъщност? — Кристина си даде сметка, че никога не го бе питала. — Разменихте ли си обещания? Имахте ли дума за него, като novio ?

— Гадже? — повтори Марк. — Не, нищо такова. Ала имаше нещо, а после то свърши. Защото бях ядосан. — Той погледна Кристина нещастно. — Но как бих могъл да съм ядосан на някой, който дори не си спомня какво е направил?

— Чувствата ти са такива, каквито са. Кийрън действително направи онези неща. Направи ги, дори и да не си го спомня. — Кристина се намръщи. — Прекалено сурово ли прозвуча? Не исках. Но аз седях с Ема след това. Помагах да превържат раните й от камшика.

— А сега помогна да превържат раните на Кийрън. — Марк си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, Кристина. Това сигурно ти се струва… дори не мога да си представя какво си мислиш. Да си принудена да седиш тук с мен, с него…

— Имаш предвид заради… — Кристина се изчерви. Заради това, че се целунахме на веселието? Тя погледна дълбоко в сърцето си, търсейки следи от ревност, горчивина, гняв към Марк. Не откри нищо. Нито дори яростта, която бе изпитала към Диего при появата на Зара.

Колко отдавна й се струваше това сега. Колко далечно и маловажно. Зара можеше да си го задържи, той бе само неин.

— Не съм ядосана — рече тя. — Пък и ти не трябва да се притесняваш какво изпитвам аз. Би трябвало да се съсредоточим върху това, че Кийрън е в безопасност, че можем да се върнем.

— Не мога да престана да се притеснявам какво изпитваш — каза Марк. — Не мога да престана да мисля за теб.

Кристина усети как сърцето й задумка.

— Грешка би било да мислим за царството на светлите феи като сигурно място, където бихме могли да си отдъхнем. Има една стара поговорка, според която единствената разлика между тъмните и светлите елфи е, че тъмните елфи вършат злините си, без да се крият. — Марк погледна надолу. Кийрън дишаше леко, равномерно. — А и не знам какво да правим с Кийрън. Дали да го изпратим обратно в Лова? Да повикаме Гуин? Кийрън няма да разбере защо бих поискал да се разделя с него.

— А искаш ли наистина? Да се разделиш с него?

Марк не отговори.

— Разбирам. Наистина. Винаги си се нуждаел от Кийрън толкова много, че никога не си имал възможността да се замислиш дали искаш да бъдеш с него.

Марк издаде тихичък звук. Улови ръката й и я задържа, загледан в Кийрън. Стискаше я силно, но Кристина не се отдръпна.

Джулиън седеше на ръба на внушителното легло на Фъргюс. Не виждаше Ема зад високия плет, който закриваше езерцето, но я чуваше как плиска във водата, звук, който отекваше между сияещите стени.

Звук, който изопваше нервите му до краен предел. Когато се изкъпеше, тя щеше да излезе и да се пъхне в леглото при него. Двамата бяха делили едно легло стотици, може би хиляди пъти. Ала това не означаваше нищо, докато бяха деца, а по-късно, когато не бяха, той си бе повтарял, че все така не означава нищо, дори когато се бе събуждал посред нощ, просто за да гледа как кичури от косата й се разпиляват по бузата й, докато спи. Дори когато бе започнала да става много рано, за да отиде да тича на плажа и той се сгушваше в топлината, която тялото й бе оставило върху чаршафите, и вдъхваше уханието на розова вода на кожата й.

Дишай. Джулиън впи пръсти в кадифената възглавница, която беше взел в скута си. Мисли за нещо друго.

Не беше като да нямаше цял куп други неща, за които да мисли. Ето че се намираха в Двора на светлите феи, не точно пленници, но и не съвсем гости. От земите на светлите феи бе също толкова трудно да се избяга, колкото и да се проникне в тях и все пак, те нямаха план как да го направят.

Само че той беше изтощен; за първи път оставаше в една спалня с Ема, откакто бяха сложили край, и като никога, в този рядък миг, мислеше със сърцето, не с ума си.

— Джулс? — повика го Ема. Той си спомни кратките дни, когато го беше наричала Джулиън, начина, по който, излязла от нейните устни, думата караше сърцето му да се пръсне от удоволствие. — Нене ми остави една рокля и тя е… — Ема въздъхна. — Е, предполагам, че ще е най-добре да видиш.

Тя се показа иззад плета, който закриваше езерцето, с пусната коса и облечена в роклята. Елфическите дрехи обикновено бяха или много натруфени, или съвсем простички. Тази беше от простичките. С тънки презрамки, които се кръстосваха на раменете, тя бе направена от копринено мека бяла материя, която прилепваше към мокрото й тяло като втора кожа, подчертавайки извивките на кръста и хълбоците й.