Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън усещаше ударите на сърцето в цялото си тяло. Всяка друга емоция — ревността му към Марк, болката от раздялата с Ема, тревогата за децата, страхът от това какво ги очакваше в Двора на феите — избледня. Ема го гледаше, с полуотворени устни и зачервени бузи, и ако се наведеше към него, ако го пожелаеше дори мъничко, той щеше да се предаде и да се пръсне на късчета. Дори ако това означаваше да измени на брат си, щеше да го направи. Щеше да я придърпа към себе си и да се изгуби в нея, в косата, в кожата, в тялото й.

Щеше да бъде нещо, което по-късно щеше да си спомня с болка, която щеше да го пронизва като нагорещени до бяло ножове. Още едно напомняне за всичко, което никога нямаше да има. И щеше да се мрази, задето беше наранил Марк. Ала нищо от това нямаше да го спре. Знаеше докъде се простира силата на волята му и вече беше стигнал до нейния предел. Тялото му трепереше, дъхът му се беше учестил. Трябваше само да протегне ръка…

— Искам отново да бъдем парабатаи — каза Ема. — Както бяхме преди.

Думите се взривиха във вътрешността на главата му. Не го желаеше; искаше да бъдат парабатаи, това бе всичко. Той седеше тук, мислейки си за какво копнее и колко болка е в състояние да понесе, ала то нямаше никакво значение, щом тя не го желаеше. Как бе могъл да бъде толкова глупав?

Когато проговори, гласът му беше овладян:

— Винаги ще бъдем парабатаи, Ема. То е за цял живот.

— Всичко е толкова странно, откакто ние… откакто започнах да се срещам с Марк — каза тя, задържайки погледа му със своя. — Ала не е заради Марк. А заради нас. Заради онова, което направихме.

— Всичко ще бъде наред — рече Джулиън. — Няма правила за подобна ситуация, наръчник с указания. Само че ние не искаме да си причиним болка, така че няма да го направим.

— В миналото е имало парабатаи, които са се намразили. Спомни си Лушън Греймарк и Валънтайн Моргенстърн.

— Това няма да се случи с нас. Ние се избрахме, когато бяхме деца, избрахме се отново и когато бяхме на четиринайсет години. Аз избрах теб и ти избра мен. Това представлява парабатайската церемония, не е ли така? Начин да скрепим това обещание. Онова, което казва, че винаги ще избирам теб.

Ема се облегна лекичко на ръката му, докосна едва-едва рамото му със своето, ала това накара тялото му да пламне като фойерверките над кея Санта Моника.

— Джулс?

Той кимна; нямаше си доверие да проговори.

— Аз също винаги ще избирам теб — каза Ема и като отпусна глава на рамото му, затвори очи.

Кристина се събуди рязко от неспокойния си сън. Стаята беше потънала в сумрак; тя се бе сгушила в долната част на леглото, подвила крака под себе си. Кийрън беше потънал в дълбок сън, облегнат на възглавниците, а Марк беше на пода, увит в одеяла.

Два часа, казала бе Нене. Трябваше да наглежда Кийрън на всеки два часа. Погледна отново към Марк, реши да не го буди, въздъхна и седна в леглото, приплъзвайки се към елфическия принц.

Мнозина изглеждаха спокойни в съня си, но не и Кийрън. Той дишаше тежко, очите му се стрелкаха напред-назад зад клепачите, ръцете му потрепваха неспокойно под завивките. Въпреки това не се събуди, когато Кристина се приведе напред, за да повдигне ръба на ризата му с неловки пръсти.

Кожата му гореше. Толкова отблизо той бе мъчително прелестен, с високите си скули, издължените очи с гъсти мигли, милващи бузите му, със синьо-черната си коса.

Кристина смени бързо компреса; старият бе напоен с кръв. Когато се наведе, за да върне ризата му на място, една ръка стисна китката й като менгеме.

Две очи — черно и сребърно — се вдигнаха към нея. Устните му се раздвижиха; бяха напукани и сухи.

— Вода — прошепна той.

Незнайно как, макар и само с една ръка, Кристина успя да напълни калаената чаша върху нощното шкафче с вода от каната до нея и му я подаде. Той я пресуши, без да я пуска.

— Може би не ме помниш. Аз съм Кристина.

Кийрън остави чашата настрани и се взря в нея.

— Знам коя си — рече след миг. — Мислех си, че… но не. Ние сме в Светлия двор.

— Да — потвърди Кристина. — Марк спи — добави, в случай че той се притесняваше.

Ала умът на Кийрън като че ли беше далече от там.

— Мислех, че ще умра тази нощ. Приготвил се бях за това. Бях готов.

— Нещата невинаги се случват, когато ги очакваме — каза Кристина. В собствените й уши, думите й не прозвучаха особено убедително, но като че ли го успокоиха. По лицето му се разля облекчение, като завеса, спускаща се пред прозорец.