Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън усети, че устата му пресъхва. Защо й трябваше на Нене да оставя тази рокля? Защо не можеше Ема да се върне в леглото в мръсните си бойни дрехи?

— Бяла е — рече Ема, мръщейки се.

Бяло — настане ли време на смърт и тъга . За ловците на сенки бялото бе цвят за погребения: имаше бяло облекло за погребения с почести, върху очите на мъртвите нефилими слагаха парче бяла коприна, преди да изгорят телата им.

— Бялото не означава нищо за феите — рече той. — За тях то е цветът на цветя и други природни неща.

— Знам, просто… — Ема въздъхна и пое боса по стъпалата, отвеждащи до леглото. Поспря, за да разгледа огромния матрак, поклащайки удивено глава. — Е, добре, може и да не си паднах особено по Фъргюс, когато го срещнах за първи път. — Лицето й грееше от топлината на водата, бузите й бяха порозовели. — Но той може да държи страхотен пансион, трябва да му се признае. Вероятно всяка вечер ще пъхва с любов ментов бонбон под възглавницата ти.

Роклята се повдигна леко, докато тя се покатерваше върху леглото, и Джулиън с ужас осъзна, че отстрани имаше цепка, която й стигаше почти до хълбока. Зърна за миг дългия й крак, докато тя се излягаше върху покривката.

Вселената не просто го мразеше, а се опитваше да го убие.

— Дай ми още няколко възглавници — поиска си Ема, а после грабна няколко, преди Джулиън да успее да помръдне. Той стисна още по-здраво онази в скута си и я погледна право в очите.

— Никакво крадене на завивките.

— Че кога съм го правила. — Тя натрупа възглавниците зад себе си, издигайки купчинка, на която да се облегне. Влажната й коса бе залепнала по врата и раменете й, дълги кичури бледо мокро злато.

Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала. Ема рядко плачеше. Джулиън си даде сметка, че бърборенето й, откакто се беше върнала в стаята, бе престорено весело, нещо, което би трябвало да забележи по-рано… той, който познаваше Ема по-добре от всеки друг.

— Ем — каза, неспособен да се възпре, нито да скрие нежността в гласа си. — Добре ли си? Онова, което се случи в Двора…

— Чувствам се толкова глупава — отвърна тя. Престорената жизнерадост се отцеди от гласа й и под преструвката се показа Ема, неговата Ема, с цялата й сила и интелигентност, и храброст. Ема, която звучеше разтърсена до основи. — Знам, че елфите погаждат номера. Знам как лъжат, без да изричат лъжи. И все пак, онзи пука ми каза… каза, че ако дойда в земите на елфите, ще видя лицето на някого, когото съм обичала и изгубила.

— Типично за феите — отвърна Джулиън. — Ти видя лицето на баща си, ала това не беше той. Беше илюзия.

— Не бях в състояние да го осъзная. Сякаш умът ми беше забулен в мъгла. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че искам баща си обратно.

— Умът ти вероятно е бил забулен в мъгла — рече Джулиън. — Съществуват цял куп магии, които могат да замаят мислите ти. А и стана толкова бързо. Аз също не заподозрях, че е илюзия. Никога не съм чувал за толкова силна илюзия.

Ема не каза нищо. Беше се облегнала на ръцете си, тялото й беше очертано от бялата рокля. Джулиън усети как го жегна нещо, което много приличаше на болка, сякаш под кожата му имаше ключ, който обтягаше кожата му с всяко завъртане. Спомени връхлитаха безпощадно ума му — какво бе да плъзне ръце по нея, усещането от зъбите й върху долната му устна. Извивката на тялото й, паснала така съвършено до неговото: двоен полумесец, неразплетен символ за безкрайност.

Открай време вярваше, че желанието би трябвало да е нещо приятно. Никога не си бе представял, че може да боли по този начин, като бръсначи под кожата му. Преди онази нощ на плажа с Ема си беше мислил, че я желае повече, отколкото някой някога бе желал когото и да било. Мислил си бе, че желанието може да го убие. Ала сега знаеше, че въображението му бледнее. Че дори когато то се отцеждаше от него под формата на бои, покапали като капки от кръвта му върху платното, не бе в състояние да улови усещането от кожата й до неговата, сладко-парещия вкус на устните й. Желанието може и да не го убиеше, помисли си, но знанието за това, което нямаше — би могло да го стори.

Заби нокти в дланите си с всичка сила. За съжаление, беше ги изгризал прекалено дълбоко, за да се нарани наистина.

— Да видя как се оказа, че онова нещо не е баща ми… то ме накара да осъзная колко голяма част от живота ми е илюзия — каза Ема. — Прекарах толкова години в търсене на отмъщение, но когато го получих, то не ме направи щастлива. Камерън не ме направи щастлива. Мислех си, че всички тези неща ще ме направят щастлива, но то се оказа само една илюзия. — Тя се обърна към него, очите й бяха широко отворени и невъзможно тъмни. — Ти си едно от малкото истински неща в живота ми, Джулиън.