Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Пръстите му я стиснаха още по-силно.

— Остани с мен.

Разтърсена от изненада, Кристина би отговорила — може би дори би отказала — но така и не получи възможност. Кийрън беше заспал.

Джулиън лежеше буден.

Искаше да заспи; изтощението сякаш се беше просмукало в костите му. Ала стаята бе пълна със сумрачна светлина и Ема бе влудяващо близо. Усещаше топлината на тялото й. Беше отметнала завивките и той виждаше голото й рамо там, където роклята се бе смъкнала, разкривайки парабатайската руна върху ръката й.

Спомни си буреносните облаци пред Института, начина, по който го беше целунала на стъпалата, преди Гуин да се появи. Не, най-добре да бъде откровен със себе си. Преди тя да се отдръпне и да изрече името на брат му. Именно това бе сложило край.

Навярно бе твърде лесно да се поддадат на забранени чувства, когато и така вече бяха толкова близки. Част от него искаше тя да го забрави и да бъде щастлива. Друга част обаче искаше тя да си спомня като него, сякаш споменът за онова, което бяха имали заедно, бе част от него, от кръвта във вените му.

Прокара неспокойно пръсти през косата си. Колкото повече се опитваше да потисне подобни мисли, толкова по-упорито изплуваха те на повърхността, като водата в каменното езерце. Копнееше да се протегне и да притегли Ема към себе си, да улови устата й в целувка, да целуне истинската Ема и да изтрие спомена за лиананши, ала би му стигнало и това да се сгуши до нея, да я вземе в обятията си и цяла нощ да усеща движението на тялото й, докато диша. Би му стигнало дори просто да прекара нощта в сън, като само малките им пръсти се докосват.

— Джулиън — разнесе се тих глас. — Събуди се, сине на тръните [12] Името „Блекторн" буквално означава „черен трън". — Б. пр. .

Той седна в леглото. В долната част на леглото стоеше жена. Не беше Нене, нито Кристина: жена, която никога не бе виждал на живо, макар да я познаваше от картини. Беше невероятно слаба, почти изпита, но въпреки това — красива, с пълни устни и стъклено сини очи. Червена коса падаше на вълни до кръста й. Роклята й изглеждаше така, сякаш бе ушита за нея във времената преди да изпосталее толкова, ала въпреки това беше прелестна: тъмносиня и бяла, с деликатен рисунък от пера, тя обвиваше тялото й в пухена мекота. Ръцете й бяха дълги и бели, устните й — алени, ушите й — леко заострени.

Върху главата й имаше златна диадема… корона, с изящна елфическа изработка.

— Джулиън Блекторн — каза кралицата на светлите елфи. — Събуди се и ела с мен, защото искам да ти покажа нещо.

Кралицата крачеше мълчаливо напред и Джулиън, бос, бързаше след нея, мъчейки се да не изостава, докато тя се носеше решително по дългите коридори на Двора.

Трудно бе за ума да обхване географията на елфическите земи, с техния постоянно менящ се терен и начина, по който огромни пространства се побираха в по-малки. Сякаш някой бе взел философския въпрос за това, колко ангела могат да се поберат върху връхчето на игла, и го бе превърнал в пейзаж.

Докато вървяха, срещаха други придворни. Тук, в Двора на светлите феи, имаше по-малко черна магия, по-малко вътрешности и кости, и кръв. Зелени ливреи с цвета на растенията и дърветата, и тревата, и злато навсякъде: мъжете носеха златни жакети, жените — дълги златни рокли, сякаш за да доведат слънчевата светлина, която не можеше да ги достигне под земята.

Най-сетне свиха по един коридор, който ги отведе във внушителна кръгла стая. В нея нямаше никакви мебели, стените бяха от гладък камък, извити леко към един кристал, вграден в тавана. Точно под кристала имаше голям каменен пиедестал, върху който почиваше златна купа.

— Кристал за гадаене — каза кралицата. — Едно от съкровищата на елфите. Искаш ли да надзърнеш в него?

Джулиън не се приближи. Не притежаваше познанията на Кристина, но беше наясно какво представлява кристалът. Той ти позволяваше да надзърнеш в отразяваща повърхност, обикновено огледало или воден басейн, и да видиш какво се случва в някоя друга част на света. Изгаряше от желание да го използва, за да провери как е семейството му, но не смяташе да приема дарове от една фея, освен ако не бъде принуден.

— Не, благодаря, милейди.

Видя как в очите й припламна гняв и това го изненада. Очакваше да умее по-добре да контролира емоциите си. Гневът изчезна само след миг и тя му се усмихна.

— Един Блекторн е на път да изложи живота си на опасност — рече. — Не е ли това достатъчно добра причина да надзърнеш? Нима би предпочел да не узнаеш за злото, надвиснало над семейството ти, над твоята плът и кръв? — Гласът й беше почти напевен. — От онова, което знам за теб, Джулиън, сине на тръните, това не е в природата ти.