Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън стисна юмруци. Един Блекторн, излагащ живота си на опасност? Възможно ли бе да е Тай, хвърлил се в някоя мистерия, или пък Ливи, самонадеяна и дръзка. Дру? Тави?

— Не е лесно да бъдеш изкушен — отбеляза кралицата и сега гласът й беше по-мек, по-съблазнителен. Очите й проблясваха. Това й харесваше, осъзна Джулиън. Преследването, играта. — Колко необичайно за някой толкова млад.

Джулиън си помисли с почти отчаяна развеселеност за това, как преди малко близостта на Ема едва не го бе прекършила. Ала това беше слабост. Всеки имаше слабости. Годините, през които се бе лишавал от всичко, което бе искал за себе си, заради доброто на семейството си, бяха закалили волята му до степен, която понякога изненадваше дори него.

— Не мога да бръкна вътре и да променя онова, което се случва, нали? — каза той. — Няма ли да бъде мъчение просто да гледам?

Устните на кралицата се извиха.

— Не мога да ти кажа. Самата аз не знам какво ще се случи. Но ако не погледнеш, ти също никога няма да разбереш. А от опита си с човеци и нефилими знам, че трудно понасят неведението. — Тя погледна във водата. — А, ето че той пристига при средоточието.

Джулиън се озова до пиедестала, преди да успее да се спре. Онова, което видя във водата, го порази.

Тя бе като прозрачно стъкло, като екрана на телевизор, върху който прожектираха сцена с почти плашеща яснота. Пред себе си Джулиън виждаше планините Санта Моника през нощта, гледка толкова позната, че усети как го пронизва носталгия по дома.

Луната се издигаше над останките от средоточието. Големи камъни бяха разпръснати из поле, покрито със суха трева, която се простираше до отвесна канара, спускаща се към океана, синьо-черен в далечината. Между камъните крачеше Артър.

Джулиън не помнеше кога за последен път бе видял чичо си извън Института. Носеше грубо палто и ботуши и държеше рунически камък, който блещукаше с мътна светлина. Никога не бе приличал повече на ловец на сенки, дори в Залата на Съглашението.

— Малкълм! — провикна се Артър. — Малкълм, настоявам да дойдеш при мен! Малкълм Фейд! Аз съм тук, с кръвта на Блекторн!

— Но Малкълм е мъртъв — промълви Джулиън, без да откъсва очи от купата. — Той умря.

— Това е една от слабостите на расата ви, да гледате на смъртта като на нещо окончателно — отбеляза кралицата ликуващо, — особено когато става дума за магьосници.

Страх прониза Джулиън като стрела. Когато тръгваха от Института, бе напълно сигурен, че оставя семейството си в безопасност. Но ако Малкълм беше там… домогващ се до Блекторнова кръв… макар че ако Артър му я предлагаше, значи, Малкълм все още не се беше добрал до нея… но пък на Артър едва ли можеше да му се има доверие…

— Шшт — каза кралицата, сякаш бе в състояние да чуе шума от препускащите в главата му мисли. — Гледай.

— Малкълм ! — провикна се Артър и гласът му отекна сред планинските склонове.

— Тук съм. Макар че ти си подранил.

Гласът принадлежеше на сянка… разкривена, обезобразена сянка. Джулиън преглътна мъчително, когато Малкълм пристъпи под лунната светлина и онова, което му беше причинено, или което сам си беше причинил, се видя съвсем ясно.

Водата в купата се замъгли. Джулиън почти посегна към образа, преди да се овладее и да дръпне ръка.

— Къде са? — попита дрезгаво. — Какво правят?

— Търпение. Трябва да отидат на едно място. Малкълм ще заведе чичо ти там.

Кралицата на феите злорадстваше. Смяташе, че сега вече той вече бе изцяло в нейна власт, помисли си Джулиън, и я възненавидя. Тя потопи дългите си пръсти във водата и пред очите му за миг се завихриха образи: вратите на Нюйоркския институт, Джейс и Клеъри — заспали на една зелена поляна, Джем и Теса на някакво потънало в сенки място… а после образите отново се изясниха.

Артър и Малкълм се намираха във вътрешността на старинна църква със стъклопис по прозорците и гравирани пейки. Нещо, покрито с черен плат, лежеше върху олтара. Нещо, което се движеше съвсем лекичко, неспокойно, като животно, събуждащо се от сън.

Малкълм наблюдаваше Артър, а по обезобразеното му лице играеше усмивка. Приличаше на нещо, извлечено от дълбините на някой воден ад. От процепи и улейчета по кожата му се процеждаше морска вода. Очите му бяха млечни и мътни; половината от бялата му коса я нямаше и голата кожа бе покрита с петна и струпеи. Носеше бял костюм и дълбоките пукнатини по кожата му изчезваха нелепо под скъпата яка и ръкавелите.

— За всеки кръвен ритуал, доброволно дарената кръв е по-добра от взетата насила — каза Артър. Стоеше както обикновено, прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. — Ще ти дам своята кръв доброволно, ако се закълнеш да оставиш семейството ми на мира.