Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Каква сделка? — попита и гласът му беше твърд като скала.

Кралицата поклати глава. Червената й коса грееше около изпитото й лице.

— Искам всичките ти спътници да бъдат тук, когато го направим, ловецо на сенки.

— Няма да сключа сделка с теб — заяви Джулиън. — Студеният мир…

Тя се разсмя.

— Нарушавал си Студения мир поне хиляда пъти, дете. Не се преструвай, че не знам нищо за теб и за семейството ти. Въпреки Студения мир, въпреки всичко, което изгубих, аз все още съм кралицата на светлите феи.

Джулиън неволно се зачуди какво ли означаваха думите въпреки всичко, което изгубих… Какво точно беше изгубила? Дали имаше предвид просто напрежението от Студения мир, срама от поражението в Тъмната война?

— Освен това — продължи кралицата, — все още не знаеш какво ще ти предложа. Нито пък приятелите ти. Според мен те доста ще се заинтересуват, особено твоят парабатай, прелестната Ема.

— Имаш нещо за Ема? — попита той. — Тогава защо ме доведе тук сам?

— Има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което навярно би предпочел тя да не научава, че знаеш. — По устните й пробяга усмивчица и тя направи крачка към него. Джулиън беше достатъчно близо, за да види детайлите на перата по роклята й, пръските кръв, показващи къде са били изтръгнати из корен от птицата. — Парабатайското проклятие. Знам как да бъде развалено.

Джулиън усети, че не може да си поеме дъх. Именно това му беше казал елфът пука на Портата: В Царството на феите ще намериш някой, който знае как може да бъде разкъсана парабатайската връзка.

Беше носил това знание в сърцето си, откакто бяха дошли тук. Чудил се бе кой ли ще бъде този някой. Ето че беше кралицата… естествено, че беше кралицата. Някой, на когото абсолютно не би трябвало да има доверие.

— Проклятието? — повтори той, придавайки на гласа си леко озадачено звучене, сякаш нямаше представа защо го беше нарекла така.

Нещо неопределимо проблесна в очите на кралицата.

— Парабатайската връзка, трябваше да кажа. Но за теб тя е проклятие, нали? — Тя улови китката му и обърна ръката му. Полумесеците, които беше вдълбал върху дланта с изгризаните си нокти, бяха избледнели, но все още се виждаха. Джулиън си помисли за кристала за гадаене. За това как кралицата го гледа с Ема в стаята на Фъргюс. Естествено, че го беше направила. Разбрала бе кога Ема бе заспала. Кога той беше уязвим. Знаеше, че е влюбен в Ема. Едно бе да го скрие от семейството и приятелите си, но за кралицата на феите, свикнала да открива чуждите слабости и уязвими места и да долавя с жестока непогрешимост всяка грозна истина, то несъмнено бе ясно като фар в нощта. — Както казах — продължи тя, като се усмихваше, — ние приветстваме раните на любовта, нали?

Джулиън усети как го залива вълна от ярост, ала любопитството му надделя. Той издърпа ръката си от нейната.

— Кажи ми. Кажи ми какво знаеш.

Елфически рицари, облечени в зелено и златно, и червено, дойдоха да вземат Ема и да я отведат в тройната зала.

Отсъствието на Джулиън малко я учуди, но се успокои, когато видя Марк и Кристина, ескортирани по същия начин, и Марк й прошепна, че е чул един от стражите да казва, че Джулиън вече ги очаква в тройната зала.

Ема изруга собственото си изтощение. Как бе могла да не усети, че е излязъл? Беше си заповядала да заспи, неспособна да понесе дори още една секунда в неговата близост, без да е в състояние да го прегърне. А той беше толкова спокоен, така напълно овладян; погледнал я бе с далечна дружелюбност… дори топлина, докато я уверяваше, че приятелството им е непокътнато — и от това я беше заболяло неописуемо, и единственото, което бе искала, бе умората да заличи всичко.

Тя докосна Кортана, окачена на гърба й. В раницата си беше прибрала своите неща и тези на Джулиън. Чувстваше се малко глупаво да носи оръжие с такава рокля, но нямаше намерение да се преоблича пред стражите на кралицата. Бяха й предложили да носят меча вместо нея, но тя бе отказала. Единствено тя можеше да докосва Кортана.

Кристина почти трепереше от вълнение.

— Тройната зала на кралицата — прошепна. — Чела съм за нея, но никога не съм си и помисляла, че един ден ще я видя с очите си. Казват, че се променяла според настроението на кралицата.

Ема си спомни какво й беше разказвала Клеъри за Двора, истории за стая от лед и сняг, за кралицата, облечена в злато и сребро, и за завеса от пърхащи пеперуди. Ала когато пристигнаха, не завариха нищо подобно. Както Марк беше казал, Джулиън вече беше в тройната зала, която се оказа голо овално помещение, изпълнено със сивкав дим. Дим се кълбеше по пода и припукваше под тавана, раздиран от малки черни мълнии. Нямаше прозорци, но сивият дим оформяше фигури край стените — поле от мъртви цветя, разбиваща се вълна, скелет на крилато създание.