Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Марк дишаше тежко.

— Лицето на краля — прошепна той. — Кийрън ми беше разказвал за него, но…

— Овладей се — прошепна Джулиън в отговор. — Да чуем какво ще каже.

Сякаш по даден знак, кралят заговори:

— Поданици на Двора. Събрали сме се тук с печална цел — да видим как правдата наказва един от нас, вдигнал оръжие и убил друг от расата ни. Ловецът Кийрън стои пред нас, осъден за убийството на Ярлат от Двора на тъмните елфи, един от моите рицари. Посече го с острието си тук, в земите на елфите.

През множеството се разнесе шепот.

— Мирът между нас се поддържа с висока цена. — Гласът му беше като звън на камбана, прелестен и ехтящ. Нещо докосна Ема по рамото. Ръката на Джулиън, онази, с която не стискаше брат си. Ема го погледна учудено, ала той се взираше напред, към поляната. — Никой тъмен елф няма право да вдига ръка срещу друг. Неподчинението се наказва. Смъртта се заплаща със смърт.

Пръстите на Джулиън се раздвижиха върху кожата на Ема през ризата й, отдавнашният език на споделеното им детство. О-С-Т-А-Н-И Т-У-К.

Тя се обърна рязко, за да го погледне, но той вече се беше раздвижил. Чу как дъхът на Марк изскочи със съскане от устните му и го улови за китката, за да му попречи да последва брат си.

Под светлината на звездите, Джулиън излезе на поляната, пълна с елфически благородници. Ема стискаше ръката на Марк, а сърцето й думкаше в гърдите; с цялото си същество искаше да се втурне след своя парабатай, но той я беше помолил да остане на мястото си и тя щеше да изпълни молбата му и да задържи Марк. Защото Джулиън се движеше така, сякаш имаше план, а ако имаше план, тя беше длъжна да вярва в него.

— Какво прави? — простена Кристина, агонизираща от напрежение.

Ема просто поклати глава. Неколцина от елфите по периферията на тълпата го бяха забелязали и ахнаха, дръпвайки се назад, когато той се приближи. Не си беше дал труда да скрие черните постоянни руни върху кожата си — отвореното око върху опакото на дланта му сякаш беше впило яростен поглед във феите, издокарани в пищните си премени. Жената с роклята от кости нададе пронизителен писък.

— Ловец на сенки!

Кралят се изпъна рязко. Миг по-късно редица елфически рицари в черно-сребърни доспехи (сред тях и двамата, довлекли Кийрън до дървото) наобиколиха Джулиън, образувайки кръг около него. Мечове от сребро и месинг, и злато лумнаха около него като зловещ поздрав.

Кийрън вдигна глава и зяпна. Потресът му, когато разпозна Джулиън, беше абсолютен.

Кралят се изправи. Разполовеното му лице беше мрачно и ужасяващо.

— Доведете ми нефилимския шпионин, за да го убия със собствените си ръце.

— Няма да ме убиеш. — Гласът на Джулиън, спокоен и уверен, се издигна над глъчката. — Не съм шпионин. Изпратен съм от Клейва и ако ме убиеш, това ще означава война.

Кралят се поколеба. Ема почувства див порив да се разсмее. Джулиън бе изрекъл лъжата толкова спокойно и уверено, че самата тя почти бе повярвала в нея. Съмнение пробяга по лицето на краля.

Моят парабатай, помисли си Ема, гледайки Джулиън, който стоеше с изпънат гръб и вирната глава, единственото седемнайсетгодишно момче на света, което бе в състояние да накара краля на тъмните елфи да се усъмни в себе си.

— Клейвът е изпратил теб? Защо не официален посланик? — попита кралят.

Джулиън кимна, сякаш бе очаквал подобен въпрос. Вероятно действително беше така.

— Нямаше време. Когато научихме за опасността, грозяща Ловеца Кийрън, разбрахме, че трябва да действаме незабавно.

От Кийрън се откъсна задавен звук. Въжето от тръни се беше врязало в гърлото му и по ключицата му капеше кръв.

— Какво ги е грижа Клейва и Съвета за живота на едно момче от Дивия лов? — каза кралят. — При това — престъпник.

— Той ти е син — рече Джулиън.

Кралят се усмихна. Беше потресаваща гледка, сякаш половината му лице грейна в светлина, а другата се разкриви в ужасяваща гримаса.

— Значи, никой не може да ме обвини, че протежирам някого. Ръката на правосъдието в Двора на тъмните елфи е безпристрастна.

— Мъжът, когото Кийрън уби — рече Джулиън. — Ярлат. Той беше родоубиец. Заговорничеше с Малкълм Фейд да отнеме живота на други от расата ви.

— Те бяха от Двора на светлите елфи — заяви кралят. — Не бяха от нас.

— Ала ти твърдиш, че властваш и над двата Двора — каза Джулиън. — Не би ли трябвало онези, които един ден ще бъдат твои поданици, да очакват от теб справедливост и благоразположение?

През редиците на множеството отново се разнесе шепот, този път — по-мек. Кралят се намръщи.