Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ръцете й се свиха в юмруци на земята. Стани , заповяда си свирепо. Поне това дължеше на Джулс. Той беше скрил болката, която бе изпитал, когато тя сложи край на онова между тях — сега бе неин ред да стори същото.

Незнайно как успя да се изправи на крака, да си лепне усмивка и да говори нормално, след като се спусна по хълма, за да се присъедини към останалите. Да кимне, когато седнаха и разделиха остатъка от храната си, докато звездите не изгряха и Марк реши, че вече може да се води по тях. Да изглежда безразлична, когато тръгнаха — Джулиън до брат си, а тя и Кристина — зад тях, следващи Марк по лъкатушещите, необозначени пътеки на елфическите земи.

Небето бе обсипано с многоцветни звезди, всяка от които прокарваше своя собствена пъстра диря в небосвода. Кристина беше необичайно тиха и риташе камъчета с върха на ботуша си, докато вървяха. Марк и Джулиън бяха доста далече пред тях, достатъчно, че да не ги чуват.

— Qué onda ? — попита Кристина, хвърляйки й кос поглед.

Испанският на Ема не беше добър, но дори тя разбираше — Какво става?

— Нищо. — Чувстваше се ужасно, задето лъже Кристина, но още по-ужасно се чувстваше заради онова, което изпитваше. Да го сподели с нея само би го направило още по-истинско.

— Ами, добре — рече Кристина. — Защото аз имам да ти казвам нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Целунах Марк.

— Леле — каза Ема, откъсната изведнъж от собствените си мисли. — Леле-мале.

— Наистина ли току-що каза „леле-мале"?

— Аха — призна си Ема. — Е, това повод за ликуване ли е, или трябва да сядаме и да си блъскаме главите с въпроса „Ами сега?"

Кристина подръпна нервно косата си.

— Не знам… много го харесвам, но… отначало си мислех, че го целувам само заради елфическата напитка…

Ема ахна.

— Пила си елфическо вино? Кристина! Така се отрязваш и се събуждаш на следващия ден под някой мост, с думите ОБИЧАМ ХЕЛИОПТЕРИ, татуирани върху теб.

— Не беше вино! Беше просто сок!

— Добре, добре. — Ема понижи глас. — Искаш ли да сложа край на това с Марк? Имам предвид, да кажа на семейството, че сме скъсали?

— Ами Джулиън? — Кристина изглеждаше разтревожена. — Ами той?

За миг Ема не бе в състояние да каже каквото и да било… спомняше си Джулиън и красивото елфическо момиче, виждаше как то се приближава до него, как слага ръце върху тялото му, как той обвива ръце около кръста й.

Никога дотогава не бе изпитвала подобна ревност. Тя все още я измъчваше, като белега от стара рана. Ала по един странен начин, Ема приветстваше болката. Беше болка, която си беше заслужила. Ако Джулиън страдаше, тя също трябваше да страда, и ако го беше освободила… той бе свободен да целува елфически момичета, да търси обич и да бъде щастлив. Не правеше нищо нередно.

Спомни си думите на Теса, че може да накара Джулиън да престане да я обича, като го накара да повярва, че самата тя вече не го обича. Да го убеди . Очевидно бе успяла.

— Според мен това с Марк си свърши работата — заяви на глас. — Така че ако искаш…

— Не знам. — Кристина си пое дълбоко въздух. — Трябва да ти кажа още нещо. С Марк се скарахме и не беше нарочно, обаче…

— Спрете! — Беше Марк, далеч пред тях. Обърна се, с Джулиън до себе си, и вдигна ръка към тях. — Чувате ли това?

Ема напрегна слух… липсваха й руните за подсилване на бързината, слуха и рефлексите.

Тя поклати глава. Марк се беше преоблякъл в онова, което несъмнено бяха дрехите, които беше носил в Дивия лов, по-тъмни и по-опърпани, и дори беше втрил пръст по лицето и в косата си. Разноцветните му очи проблясваха в полумрака.

— Чуйте — каза той, — усилва се.

И ето че Ема наистина го чу. Музика. Музика, каквато не бе чувала никога, загадъчна и без мелодия, от която сякаш нервните й окончания се загърчиха под кожата.

— Дворът е близо — каза Марк. — Това са музикантите му. — Той навлезе между гъстите дървета край пътя, обръщайки се единствено, за да ги повика.

Те го последваха. Ема съвсем ясно усещаше Джулиън пред себе си — извадил бе къс меч и сечеше ниските храсталаци. Купчини листа и клонки, отрупани със ситни, кървавочервени цветчета, се посипаха в краката й.

Музиката все повече се усилваше, докато си проправяха път през гъстата гора, а дърветата над тях проблясваха с треперливи светлини. От клоните висяха пъстроцветни фенери, сочещи пътя към най-тъмната част на гората.

Дворът на тъмните феи изникна пред тях изведнъж — изблик на по-силна музика и ярки светлини, които опариха очите на Ема, след като бяха прекарали толкова време в мрака. Не беше сигурна какво си бе представяла, когато помислеше за Двора на тъмните феи. Огромен каменен замък, може би, с мрачна тронна зала, увенчаваща като тъмен скъпоценен камък кула, до чийто връх се стигаше по вито сиво стълбище. Спомни си потъналия в сенки мрак на Града от кости, притихналостта на мястото, студа във въздуха.