Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Само че козовете са в Кохортата — каза Ливи. — Зара знае за Артър, а не можем да позволим никой друг да научи. Права е — ще дадат Института на някой друг.

— Знаете ли нещо за семейство Диърборн или за Кохортата? Нещо, което би могло да ги дискредитира? — попита Кит. — Да им попречи да се доберат до Института, ако той остане без глава?

— Ала ние все така ще го изгубим — каза Тай.

— Е, да. Но поне няма да започнат да регистрират долноземците. Може и да не ви се струва кой знае колко сериозно, но то никога не спира дотам. Зара очевидно не я е грижа дали долноземците са живи или мъртви… стига само да знае къде се намират, стига само да се отчитат пред нея, стига само Кохортата да има власт над тях. — Той въздъхна. — Определено няма да е зле да попрочетете някои книги върху мунданската история.

— Дали не бихме могли да я заплашим, че ще кажем на Диего? — предложи Ливи. — Той няма представа и… знам, че постъпи отвратително с Кристина, но не мога да повярвам, че би приел нещо подобно. Ако научи, ще я зареже, а тя не иска това.

Даяна се намръщи.

— Не е най-силната позиция, но все е нещо. — Тя се обърна към бюрото и взе бележник и химикалка. — Ще пиша на Алек и Магнус. Те оглавяват Долноземско-нефилимския съюз. Ако някой разполага с информация за Кохортата или знае трикове, с които бихме могли да ги победим, това са те.

— А ако не знаят нищо?

— Ще опитаме с Диего. Ще ми се да вярвам, че мога да му имам по-голямо доверие, но… — Тя въздъхна. — Харесвам го. Само че харесвах и Мануел. Хората не са такива, каквито изглеждат.

— Продължаваме ли да твърдим пред всички, че Джулиън и останалите са отишли в Академията? — попита Ливи и слезе от бюрото. Очите й бяха потъмнели от изтощение. Раменете на Тай бяха увиснали. Самият Кит имаше чувството, че са го фраснали с торба, пълна с пясък. — Ако някой разбере, че са отишли в Царството на феите, няма да има никакво значение какво ще направим със Зара — така или иначе ще изгубим Института.

— Надявам се скоро да се приберат — каза Даяна и погледна към отражението на луната във водите на океана. — А ако надеждата не помогне, остават молитвите.

Горите бяха останали зад тях и докато полумракът се превръщаше в истинска нощ, четиримата ловци на сенки крачеха през призрачни зелени поля, разделени от ниски каменни стени. От време на време през мъглата отново виждаха късче от странната, поразена от мор земя. Понякога зърваха в далечината очертанията на град и притихваха, за да не привлекат внимание.

Бяха изяли остатъка от храната си на хълма. Тя не беше много, ала Ема не беше гладна. В стомаха й се беше настанило ръмжащо нещастие.

Не бе в състояние да забрави какво бе видяла, когато се събуди, самичка в тревата.

Надигнала се бе и се бе огледала за Джулиън. Нямаше го, дори отпечатъкът от тялото му в тревата до нея почти бе изчезнал.

Въздухът беше тежък и сребърно-златен, и я беше замаял, когато се изкачи на хребета и понечи да извика името му.

И тогава го видя, по-ниско на склона. Влажният въздух си играеше с ръкавите, с краищата на косата му. Не беше сам. Елфическо момиче, облечено в окъсана, черна туника беше с него. Косата й имаше цвят на обгорени розови цветчета, сивкаво-розова, и се полюшваше лекичко около раменете й.

На Ема й се стори, че вдигна очи към нея за миг и се усмихна. Но може и да си го беше въобразила. Сигурна бе обаче, че не си въобрази онова, което се случи после — когато елфическото момиче се приведе към Джулс и го целуна.

Не беше сигурна какво смяташе, че ще се случи; част от нея очакваше да види как Джулс я отблъсква. Ала той не го направи. Вместо това обви ръце около нея и я притегли към себе си. Стомахът на Ема се обърна наопаки, когато го видя да я притиска към тялото си. Прегръщаше я с всичка сила и устните им се движеха заедно, докато нейните ръце се спускаха от раменете по гърба му.

Имаше нещо почти красиво в тази гледка, по един ужасен начин. Ема усети как я пронизва споменът за това какво бе усещането самата тя да целува Джулс. А у него нямаше никакво колебание, никаква неохота, никаква сдържаност, сякаш запазваше късче от себе си за Ема. Отдаде се изцяло на целувката и беше красив, докато го правеше, а знанието, че сега вече наистина го беше изгубила, бе ужасно.

На Ема й се стори, че буквално усеща как сърцето й се разбива, като крехко парченце порцелан.

Елфическото момиче се бе откъснало, а после се появиха Марк и Кристина и Ема повече не бе в състояние да гледа случващото се. Извърна се и се свлече в тревата, мъчейки се да не повърне.