Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Чичо — обади се Тай. Нарочно го каза високо, макар гласът му да трепереше лекичко. — Трябва да говорим с теб. За центурионите. Искат да сложат ръка на Института. Не искат ти да го ръководиш повече.

Артър се обърна рязко към него с остър поглед… почти яростен, но не съвсем. А после избухна в смях.

— Вярно ли е това? Е, вярно ли е? — Смехът му се усили, докато заприлича почти на хлип. Той се обърна и тежко се отпусна в стола. — Ама че шега — каза свирепо.

— Не е шега — започна Ливи.

— Искат да отнемат Института от мен — продължи Артър. — Сякаш аз го ръководя! Никога през живота си не съм управлявал Институт, деца. Той прави всичко — води кореспонденцията, планира срещите, говори със Съвета.

— Кой прави всичко? — попита Кит, макар да знаеше, че няма място в този разговор.

— Джулиън. — Каза го Даяна. Стоеше на върха на стълбището и се оглеждаше из стаята, сякаш ярката светлина я беше изненадала. Върху лицето й беше изписано примирено изражение. — Има предвид Джулиън.

Намираха се в кабинета на Даяна. Океанът, който се виждаше през прозореца, приличаше на алуминий, набразден на вълни и огрян от черна светлина.

— Съжалявам, че трябваше да научите истината за чичо си — каза Даяна. Облягаше се на бюрото си и макар да беше по дънки и пуловер, изглеждаше безупречно. Къдриците й бяха прибрани с помощта на кожена шнола. — Надявах се… Джулиън се надяваше никога да не узнаете.

Кит се беше облегнал на далечната стена; Тай и Ливи седяха на бюрото на Даяна. И двамата изглеждаха зашеметени, сякаш някой им беше изкарал въздуха и сега се съвземаха. Кит никога не си беше давал по-ясно сметка за това, че са близнаци, въпреки разликата в цвета на очите и косите им.

— Значи, през всичките тези години е бил Джулиън — каза Ливи. — Той е ръководил Института. Вършил е всичко. Изпълнявал е задълженията на Артър.

Кит си спомни пътуването с Джулиън до Пазара на сенките. Не беше прекарал кой знае колко време с втория син на семейство Блекторн, но той открай време му се струваше ужасяващо пораснал, сякаш беше с години по-голям от истинската си възраст.

— Трябваше да се досетим. — Ръката на Тай навиваше и развиваше тънките бели жички на слушалките около шията му. — Аз трябваше да се досетя.

— Не виждаме нещата, които са най-близо до нас — каза Даяна. — Такава е човешката природа.

— Но Джулс — прошепна Ливи. — Той беше едва на дванайсет. Трябва да му е било толкова тежко.

Лицето й блестеше. За миг Кит си помисли, че отразява светлината от прозорците. А после осъзна, че бяха сълзи.

— Винаги ви е обичал толкова много — каза Даяна. — Сам реши така.

— Нуждаем се от него тук — заяви Тай. — Нуждаем се от него сега .

— Аз май трябва да си вървя — обади се Кит. Никога не се бе чувствал по-неловко. Е, може би не никога (да не забравяме инцидента с петимата пияни върколаци и клетката със саламандри на Пазара на сенките), но много рядко.

Ливи вдигна поглед; мокрото й от сълзи лице имаше опасно изражение.

— Не, не трябва. Трябва да останеш и да ни помогнеш да обясним на Даяна за Зара.

— Ама аз не разбрах и половината от онова, което тя каза — възрази Кит. — За главите на Институтите и регистри…

Тай си пое дълбоко дъх.

— Аз ще обясня.

Да разкаже онова, което се беше случило, последователното излагане на фактите, като че ли го успокои. Когато приключи, Даяна прекоси стаята и превъртя два пъти ключа в ключалката.

— Някой от вас спомня ли си още нещо? — попита тя, обръщайки се отново към тях.

— Имаше нещо — обади се Кит, изненадан, че все пак може да допринесе към разговора. — Зара каза, че следващото заседание на Съвета ще бъде скоро.

— Предполагам, че именно на него възнамеряват да съобщят на всички за Артър — рече Ливи. — И да се опитат да сложат ръка на Института.

— Кохортата е влиятелна фракция в Клейва — обясни Даяна. — Гадни типове. Смятат, че всеки долноземец, когото заловят да престъпва Съглашенията, трябва да бъде разпитван и измъчван. Безусловно подкрепят Студения мир. Ако знаех, че бащата на Зара е един от тях… — Тя поклати глава.

— Зара не може да сложи ръка на Института — заяви Ливи. — Не може . Това е нашият дом.

— Не я е грижа за Института — обади се Кит. — Тя и баща й се домогват до властта, която той ще им даде. — Помисли си за всички долноземци, които познаваше на Пазара на сенките, представи си как ги подбират и ги принуждават да носят знаци, жигосани или белязани с идентификационни номера…