Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Събуди го музиката — музиката и обгърналата го топлина. Толкова отдавна не бе изпитвал подобна топлина, нито дори нощем, увит в одеялата си.

Джулс примига и отвори очи. Отнякъде в далечината долиташе музика, ефирните й нишки рисуваха плетеница по небето. Той обърна глава и потръпна от така познатата гледка на Ема до себе си. Главата й бе отпусната върху якето й, ръцете им — сплетени на тревата между тях, загорелите му от слънцето пръсти — здраво стиснати между нейните.

Бързо издърпа ръка с разтуптяно сърце и скочи на крака. Зачуди се дали той бе посегнал към нея през нощта, или пък тя го беше потърсила. Не, тя не би го потърсила. Тя си имаше Марк. Може и да го беше целунала, него, Джулиън, ала името на Марк бе онова, което бе изрекла.

Мислел си бе, че няма да има проблем да спи толкова близо до нея, но очевидно беше грешал. Все още имаше чувството, че ръката му гори, ала тялото му отново беше сковано от студ. Ема промълви нещо насън и се обърна, а русата й коса се разпиля по ръката й, сега отпусната с дланта нагоре върху тревата, сякаш го търсеше.

Джулиън не бе в състояние да го понесе. Грабна якето си от земята, облече го и отиде да погледне от върха на хълма. Навярно би могъл да прецени колко далеч са от подножието на планините. Колко би им отнело да стигнат до Двора на тъмните феи и края на тази безумна мисия. Не че винеше Марк, не. За него Кийрън бе като семейство, а Джулиън разбираше какво означава семейството по-добре, отколкото разбираше почти всичко друго.

Ала вече се тревожеше за децата в Института, дали бяха ядосани, уплашени, сърдити. Никога преди не ги беше напускал. Никога.

Вятърът промени посоката си и музиката се усили. Джулиън стига до ръба на хълма, а под него се бяха ширнали зелени поля, осеяни тук-таме с горички, които се спускаха до просека, където се виждаше неясно петно от пъстри цветове и движение.

Танцьори. Движеха се в ритъма на музика, която сякаш извираше от недрата на земята. Беше настойчива, повелителна. Зовеше те да се присъединиш, да бъдеш повлечен и отведен надалеч, така, както една вълна можеше да те отнесе от морето до брега.

Джулиън усети притеглянето й, но бе достатъчно далеч, та то да не е некомфортно. Пръстите го боляха да хванат четката, обаче. Навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше движение и цветове толкова пищни, че копнееше да бъде пред статива в ателието си. Струваше му се, че гледа картини, в които цветовете бяха предадени с максимална яркост. Листата и тревата бяха наситено, почти отровно зелени. Плодовете грееха по-силно от скъпоценни камъни. Перата на птиците, които се стрелкаха из въздуха, бяха толкова ослепително пъстри, че Джулиън се запита дали нищо тук не ги ловува… дали единствената причина за съществуването им не бе красотата.

— Какво не е наред?

Обърна се и я видя зад себе си, на самия край на хълма. Ема. Дългата й коса беше разпусната и се развяваше около нея като невероятно тънък метален лист. Сърцето му подскочи, усетило притегляне безкрайно по-силно от това на елфическата музика.

— Няма нищо. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото беше възнамерявал. — Просто търся Марк и Кристина, намеря ли ги, можем да тръгваме. Чака ни още много път.

Тя се приближи до него, лицето й беше изпълнено с копнеж. Слънцето си пробиваше път през облаците, къпейки косата й в наситения цвят на шафран. Джулиън стисна с всичка сила ръце, отказвайки да ги вдигне, да ги зарови в светлата коса, която Ема обикновено разпускаше само нощем. Тя му напомняше за миговете на покой между привечер и зазоряване, когато децата спяха и той оставаше сам с Ема; мигове на тихи разговори и интимност, много преди той да осъзнае, че те са нещо повече от парабатаи. В извивката на спящото й лице, във водопада на косата й, в сенките, които миглите й хвърляха върху бузите, имаше покой, какъвто рядко бе познавал.

— Чуваш ли музиката? — попита тя и направи още една стъпка към него. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. Джулиън се зачуди дали наркоманите се чувстваха по този начин. Жадуващи нещо, което знаеха, че не трябва да имат. Мислещи си: Само този един-единствен път няма да има значение.

— Ема, недей. — Не знаеше за какво я моли. Не бъди близо до мен, не мога да го понеса. Не ме гледай по този начин. Недей да бъдеш всичко, което искам и не мога да имам. Не ме карай да забравя, че принадлежиш на Марк и че така или иначе, никога не би могла да бъдеш моя.

— Моля те — каза тя. Гледаше го с широко отворени, изпълнени с болка очи. — Моля те, имам нужда…