Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Всичко е наред — отвърна той. — Най-добре да тръгваме. Звездите започват да изгряват, а ни чака дълъг път.

— Окей — заяви Ливи, поспирайки пред тясна дървена врата. Тя изобщо не приличаше на останалата част от Института, стъкло и метал, и модерност. Приличаше на предупреждение. — Да го направим.

Ала въобще не изглеждаше така, сякаш прелива от желание да го направи.

Бяха решили (Кит общо взето беше гледал мълчаливо отстрани) да отидат направо при Артър Блекторн. Дори и да беше два часът през нощта, дори и той да не искаше да го занимават с нищо, свързано с центурионите, трябваше да знае какво планира Зара.

Опитваше се да сложи ръка на Института, обяснила бе Ливи, докато бързаха през камъните и по брега, за да се приберат. Несъмнено именно затова бе наговорила онези неща за Артър, несъмнено беше излъгала.

Кит никога не се бе замислял особено за Институтите — те открай време му се струваха нещо като полицейски участъци, жужащи кошери на нефилими, чиято цел бе да държат различни места под око. Приличаха му на малки градове-държави, отговарящи за различни области, но ръководени от семейство, избрано от Съвета в Идрис.

— Ама наистина ли има цяла отделна държава, само за ловците на сенки? — попита Кит, докато поемаха по пътя, отвеждащ в Института, който се издигаше като сянка на фона на планините зад себе си.

— Да — отвърна Ливи отсечено. С други думи, Мълчи и слушай . Кит имаше чувството, че осмисля станалото, докато му го обяснява. Той млъкна и я остави да го направи.

Всеки Институт се ръководеше от един човек, чието семейство живееше с него; освен това приютяваше семейства, изгубили членове или пък нефилимски сираци… каквито имаше много. Главата на Института притежаваше значителна власт: повечето консули биваха избирани именно измежду техните редици, освен това можеха да предлагат нови закони, които биваха приемани, ако получеха достатъчно гласове.

Всички Институти бяха също толкова празни, колкото този в Лос Анджелис. Всъщност заради присъствието на центурионите, в момента той беше необичайно пренаселен. Нарочно беше така, в случай че се наложеше спешно да приютят цял взвод ловци на сенки. Нямаше персонал, тъй като такъв не беше необходим: ловците на сенки, които работеха за Института, бяха пръснати из целия град и живееха в собствени домове.

Не че и те бяха кой знае колко, добави Ливи мрачно. Толкова много бяха загинали във войната преди пет години. Но ако бащата на Зара успееше да оглави Лосанджелиския институт, не само че щеше да е в състояние да прокара фанатичния си закон, ами и семейство Блекторн щяха да бъдат изхвърлени на улицата, без да имат къде да отидат.

— Толкова ли е зле в Идрис? — попитал бе Кит, докато изкачваха стъпалата на Института.

Не че той искаше да го изпратят в Идрис. Тъкмо бе започнал да свиква с Института. Не че щеше да остане, ако го оглавеше бащата на Зара… не и ако приличаше на нея дори малко.

Ливи хвърли поглед към Тай, който не я беше прекъснал нито веднъж по време на тирадата й.

— В Идрис е окей. Дори страхотно. Ала това е нашият дом.

Именно тогава бяха стигнали до вратата на Артър и всички се бяха умълчали. Кит се зачуди дали не трябва да влезе пръв. Не го вълнуваше особено дали ще ядоса Артър Блекторн, или не.

Тай погледна разтревожено към вратата.

— Не трябва да безпокоим чичо Артър. Обещахме на Джулс.

— Налага се — заяви Ливи простичко и бутна вратата.

Тясно стълбище отвеждаше до потънала в сенки стая под самия покрив на къщата. Вътре имаше цял куп бюра, върху всяко от които грееше лампа… толкова много лампи, че стаята бе изпълнена със светлина. Всяка книга, всеки надраскан лист хартия, всяка чиния с недоизядена храна в нея, бяха ярко осветени.

Зад едно от бюрата седеше мъж. Носеше дълъг халат над окъсан пуловер и дънки; краката му бяха боси. Халатът някога навярно е бил син, ала сега имаше мръснобял цвят от многобройните пранета. Мъжът очевидно беше от рода Блекторн — посивялата му коса се къдреше като тази на Джулиън, очите му имаха наситен синьо-зелен цвят.

Очи, които подминаха Ливи и Тай и се приковаха в Кит.

— Стивън — каза той и изпусна писалката, която държеше. Тя тупна на пода и мастилото й се изля, образувайки тъмна локвичка върху дъските.

Устните на Ливи бяха полуотворени. Тай се беше притиснал до стената.

— Чичо Артър, това е Кит — каза Ливи. — Кит Херондейл.

Артър се изсмя сухо.

— О, да, Херондейл. — Очите му горяха; в тях имаше нещо болестно, като горещината на треска. Изправи се на крака и се приближи до Кит, взирайки се в лицето му. — Защо последва Валънтайн? Ти, който имаше всичко. „И не е ли дори сам Аполон, тоз златокос бог, красив за очите, за преклонение тъй жесток?" — Миришеше горчиво, като старо кафе. Кит направи крачка назад. — Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?