Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Онази част от Джулиън, която открай време не бе в състояние да устои, когато имаха нужда от него, отпусна стиснатите му пръсти, напрегнатите му крака. За броени секунди отново се намираше в сферата на нейното присъствие, телата им почти се сблъскаха. Джулиън сложи ръка на бузата й. Не носеше Кортана, забеляза с учудване. Защо не беше взела меча със себе си?

Очите й пламнаха и тя се изправи на пръсти, вдигайки лице към него. Устните й се раздвижиха, ала Джулиън не чуваше какво му говори заради грохота в ушите си. Спомни си как веднъж една вълна го беше съборила, приковала го бе към дъното на океана, останал без въздух и неспособен да се изправи. В онова изживяване имаше ужас, но и усещането за това да се остави на течението: повлякло го беше нещо по-могъщо от него и вече нямаше нужда да се съпротивлява.

Ръцете й бяха около врата му, устните й — върху неговите и той се остави на случващото се, предаде се. Цялото му тяло потрепери, сърцето му препускаше, експлодираше, вените му туптяха от кръв и енергия. Ахна, неспособен да диша, и вкуси сладката тръпчивост на кръв.

Но не и Ема. Не можеше да вкуси Ема, нейната познатост, уханието й — сега те бяха различни. Нямаше я сладостта на сгряна от слънцето кожа, дъхът на билките в сапуна и шампоана й, миризмата на бойно облекло и злато, и момиче.

Не можеше да израснеш с някого, да му позволиш да оформи душата ти и да остави отпечатъка си върху сърцето ти, и да не си в състояние да разбереш, че онзи, когото целуваш, не е същият човек. Джулиън се дръпна рязко и избърса уста с опакото на ръката си. Кръв изцапа кокалчетата му.

Взираше се в елфическа жена с гладка, бледа кожа, като празно, неизрисувано платно. Алените й устни бяха разтеглени в усмивка. Косата й имаше цвета на паяжини… косата й беше паяжини, сиви и тънки, и реещи се на вятъра. Би могла да бъде на всякаква възраст. Единствената й дреха беше парцалива черна туника. Беше красива и едновременно с това — отблъскваща.

— Харесваш ми, ловецо на сенки — каза тя напевно. — Защо не се върнеш в прегръдките ми за още целувки?

Протегна ръце към него и Джулиън отстъпи назад, препъвайки се. Никога не бе целувал друга, освен Ема и сега усети, че му става лошо, в сърцето и в корема. Искаше да извади серафимската си кама, да изгори въздуха между тях, да почувства познатата топлина, плъзнала по ръката и във вените му, за да пропъди погнусата.

Едва бе обвил пръсти около дръжката на оръжието, когато си спомни — то не действаше тук.

— Остави го на мира! — изкрещя някой. — Махни се от брат ми, лиананши!

Беше Марк, който тъкмо излизаше от една малка горичка, следван от Кристина. В ръката си държеше кама.

Елфическата жена се разсмя.

— Оръжията ти няма да подействат в това царство, ловецо на сенки.

Нещо изщрака и сгъваемият нож на Кристина изникна в ръката й.

— Ела и изречи предизвикателството си пред моето острие, могилна жено.

Феята се дръпна назад, изсъсквайки, и Джулиън видя собствената си кръв по зъбите й. Усети, че му се завива свят от прилошаване и гняв. Тя се обърна рязко и изчезна само за миг, сиво-черно петно, спуснало се по хълма.

Музиката беше спряла; танцьорите бяха започнали да се разотиват. Слънцето залязваше, върху земята бяха легнали гъсти сенки. Каквото и да бе онова там долу, очевидно не обичаше нощта.

— Джулиън, братко. — Марк забърза към него, очите му бяха разтревожени. — Изглеждаш болен… седни, пийни малко вода…

Отнякъде по-нависоко долетя тихо изсвирване. Джулиън се обърна и зърна Ема да стои на хребета, закопчавайки ножницата на Кортана. Джулиън видя облекчението върху лицето й, когато ги забеляза.

— Чудех се къде сте се дянали — каза тя, докато слизаше забързано по склона. Усмивката й, когато ги погледна, беше пълна с надежда. — Притесних се, че може да сте хапнали елфически плодове и сега да тичате голи по моравите.

— Никаква голота — увери я Джулиън. — Никакви морави.

Ема пристегна ножницата на Кортана. Косата й беше прибрана на дълга плитка, от която се бяха спасили само няколко светли кичура. Тя обходи с поглед напрегнатите им лица и кафявите й очи се разшириха.

— Всичко наред ли е?

Джулиън все още усещаше пръстите на феята по себе си. Знаеше какво представляваха лиананшите — диви феи, които приемаха очертанията на онова, което искаш да видиш, съблазняваха те и се хранеха с кръвта и кожата ти.

Добре, че той бе единственият, видял Ема. Марк и Кристина несъмнено бяха видели феята в истинската й форма. Това поне бе едно унижение и една опасност, която им беше спестена.