Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кристина грабна една чаша, пълна с кехлибарена течност. Имаше вкус на маракуя, сладък и тръпчив… тя отпи глътка, преди Марк да избие чашата от ръката й. Чашата падна със звън в краката им, опръсквайки го с кехлибарената течност. Марк я изблиза с език от кожата си, вперил гневен поглед в нея.

Кристина направи крачка назад. В гърдите й се разля приятна топлина. Продавачът на напитки се сопна на Марк, който го отпрати с една монета (мунданско пени) и тръгна след Кристина.

— Спри — каза той. — Кристина, забави крачка, отиваш към центъра на веселието… там музиката ще бъде още по-силна.

Тя спря и му протегна ръка. Чувстваше се безстрашна.

Знаеше, че би трябвало да е ужасена: беше отпила от елфическа напитка и всичко можеше да се случи. Вместо това имаше чувството, че лети. Рееше се, свободна, и единствено Марк я задържаше към земята.

— Танцувай с мен — каза.

Той я улови. Все още изглеждаше ядосан, ала въпреки това я прегърна силно.

— Достатъчно танцува. И достатъчно пи.

— Достатъчно е танцувала? — Отново бяха момичетата в червеникавокафявите рокли, алените им устни се смееха. Само очите им имаха различен цвят, иначе изглеждаха досущ еднакви. Едното от тях свали панделката от шията си… и Кристина зяпна — вратът й беше покрит с ужасяващи белези, сякаш главата й почти е била отсечена от тялото. — Танцувайте заедно — каза момичето… почти го изплю, сякаш беше проклятие, и обви панделката около китките на Марк и Кристина. — Наслаждавай се на обвързването, Ловецо. — Момичето се усмихна широко на Марк и зъбите му бяха черни, сякаш бяха боядисани, и остри като игли.

Кристина ахна и политна назад, повличайки Марк със себе си, тъй като панделката все така ги свързваше. Тя се разтегна като ластик, без да се скъса. Марк я настигна и улови ръката й, преплитайки пръсти в нейните.

Притегли я след себе си, бърз, със сигурна стъпка въпреки неравния терен, намирайки пролуки в гъстата мъгла. Проправиха си път между танцуващите двойки, докато тревата под тях вече не беше отъпкана, а музиката се чуваше едва-едва в далечината.

Марк свърна настрани, отправяйки се към малка горичка. Мушна се под клоните, задържайки най-ниските настрани, така че Кристина да го последва. След като тя се пъхна под тях, той ги пусна, затваряйки ги в заслон с пръст под краката им, скрит от външния свят от дълги, отрупани с плодове клони, които стигаха до земята.

Марк седна и извади един нож от колана си.

— Ела — повика я и когато Кристина се настани до него, улови ръката й и преряза панделката, която ги свързваше.

Тя изписка тихо, като ранено животинче, но поддаде под острието и се скъса. Марк пусна Кристина и остави ножа настрани. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха между клоните над главите им и на мътната светлина панделката, която все още беше около китката му, приличаше на кръв.

Другата половинка беше върху ръката на Кристина; вече не пареше, а самотният й край се влачеше в прахта. Кристина я задърпа с нокти, докато не я свали от китката си и я остави да падне на земята. Пръстите й не я слушаха. Вероятно беше заради елфическата напитка, която все още бе в тялото й.

Погледна към Марк. Лицето му беше напрегнато, очите му, златно и синьо, бяха помрачени.

— Можеше да свърши много зле — каза и захвърли остатъка от панделката настрани. — Магия като тази може да обвърже двама души и да подлуди единия, да го накара да се удави, повличайки и другия със себе си.

— Марк, съжалявам. Трябваше да те послушам. Ти знаеш за веселията повече от мен. Имаш опит. Аз имам само книгите, които съм прочела.

— Не — заяви той неочаквано. — Аз също исках да отида. Хареса ми да танцувам с теб. Хубаво бе да бъда там с някой…

— Човек? — довърши Кристина.

Топлината в гърдите й се бе превърнала в странно, стягащо чувство, горещо напрежение, което се усилваше, когато го погледнеше. Извивките на скулите му, вдлъбнатините на слепоочията му. Широката му риза с пшеничен цвят беше отворена на гърлото и тя виждаше онова местенце, което открай време смяташе за най-прекрасното в тялото на един мъж — гладкия мускул на ключицата и уязвимата ямка.

— Да, човек — отвърна той. — Всички сме човеци, знам. Ала никога не съм познавал друг, който да е надарен с повече човещина от теб.

Кристина усети, че й е трудно да диша. Елфическата мъгла трябва да й беше отнела дъха, мъглата и цялата магия около тях.

— Толкова си добра — продължи Марк. — Един от най-добрите хора, които съм срещал някога. В Лова нямаше много доброта. Когато си помисля, че след произнасянето на присъдата на Студения мир е имало някой, намиращ се на стотици мили от Идрис, който никога не ме е срещал, ала въпреки това е заплакал заради едно изоставено момче…