Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Ела и танцувай — викаха те. — Ела и танцувай, красиво момиче, chica bella [11] Красиво момиче (исп.). — Б. пр. , ела и танцувай с нас.

Кристина понечи да отиде при тях, при музиката и танците. Поляната все така бе обвита в мъгла, която рисуваше бели ивици по земята и скриваше синевата на небето. Мъглата сияеше, когато Кристина пристъпи в нея, натежала от странни ухания: плодове и вино, и дим, подобен на тамян.

Тя започна да танцува, движейки тяло в ритъма на музиката. Веселието сякаш се вливаше в нея с всяка глътка въздух, която си поемаше. Внезапно вече не беше момичето, оставило Диего Росалес да я излъже не веднъж, а цели два пъти, не беше момичето, което следваше правилата и вярваше на хората, докато те не измамеха доверието й така небрежно, сякаш събаряха чаша от масата. Не беше момичето, което стоеше назад и оставяше приятелите й да бъдат диви и необуздани, и чакаше да ги улови, когато паднат. Сега тя бе тази, която падаше.

Две ръце я уловиха и я обърнаха. Марк. Очите му горяха. Притегли я към себе си и обви ръце около нея, ала прегръдката му беше гневна.

— Какво правиш, Кристина? — попита с нисък глас. — Знаеш какви са феите, знаеш, че е опасно.

— Именно заради това го правя, Мрак.

Не го беше виждала толкова бесен от деня, когато Кийрън бе дошъл в Института заедно с Ярлат и Гуин. Усети как в гърдите й затуптя мъничко тайна възбуда от това, че бе в състояние да го ядоса толкова.

— Те ненавиждат ловците на сенки, забрави ли?

— Не знаят, че съм ловец на сенки.

— Вярвай ми — заяви Марк, привеждайки се към нея, толкова близо, че тя усети горещия му дъх до ухото си. — Знаят.

— Тогава не ги е грижа — каза Кристина. — Това е веселие. Чела съм за тях. Феите се изгубват в музиката, като хората. Танцуват и забравят, също като нас.

Ръцете на Марк се обвиха около кръста й. Беше закрилнически жест, повтаряше си тя. Не означаваше нищо. Ала въпреки това пулсът й се ускори. Когато Марк за първи път пристигна в Института, беше тънък като вейка, с хлътнали очи. Сега тя усещаше мускулите, покриващи костите му, коравата му сила до себе си.

— Никога не те попитах — каза той, докато се движеха сред множеството. Бяха близо до две момичета, които танцуваха заедно; и двете имаха дълги черни коси, в които бяха вплетени корони от горски плодове и жълъди. Носеха червеникавокафяви рокли и панделки около шията, и дръпнаха полите си настрани от Марк и Кристина с тихо шумолене, смеейки се на тяхната непохватност. Кристина нямаше нищо против. — Защо феи? Защо избра да изучаваш именно тях?

— Заради теб. — Тя отметна глава назад, за да го погледне, и видя изненадата, пробягала по изразителното му лице. В ъгълчетата на устата му се появиха нежните извивки на удивление. — Заради теб, Марк Блекторн.

Мен ? оформиха устните му.

— Бях в розовата градина на майка ми, когато чух какво се е случило с теб — каза тя. — Бях едва на тринайсет години. Тъмната война свършваше, Студеният мир беше обявен. Всички в света на нефилимите знаеха за изгнаничеството на сестра ти и за това, че ти беше изоставен. Прачичо ми дойде, за да ми каже. В семейството ми открай време се шегуваха, че съм мекосърдечна, че лесно се разплаквам, и той знаеше, че се тревожех за теб… така че ми каза: „Твоето изгубено момче вече никога няма да бъде намерено".

Марк преглътна. Емоции се гонеха като буреносни облаци зад очите му; нямаше я у него предпазливостта на Джулиън, защитните му бариери.

— Е, направи ли го?

— Кое?

— Разплака ли се? — попита той.

Все още танцуваха, но сега движенията им бяха почти механични: Кристина бе забравила за стъпките на краката си, усещаше единствено дишането на Марк, пръстите си, сключени зад шията му, Марк в нейните прегръдки.

— Не заплаках — отвърна. — Ала реших, че ще се посветя на отменянето на Студения мир. Не беше справедлив тогава и никога няма да бъде.

Устните му се разтвориха.

— Кристина…

Прекъсна ги глас като гълъб — мек, ефирен и лек, който каза напевно:

— Нещо за пиене, госпожице и господине? Нещо, което да ви разхлади след танците?

Елф с котешко лице — с козина и мустачки — стоеше пред тях, облечен в дрипи от едуардиански костюм. В ръцете си държеше златен поднос, върху който имаше множество малки чашки, пълни с разноцветни течности: сини, червени и кехлибарени.

— Омагьосани ли са? — попита Кристина, останала без дъх. — Ще ми изпратят ли странни сънища?

— Ще утолят жаждата ви, лейди — отвърна елфът. — А единственото, което искам в замяна, е усмивка от устните ви.