Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Само че не можеше да протегне ръка, разбира се. Не можеше да го докосне. И все пак, те дишаха заедно, съвсем близо един до друг, поемаха глътки от един и същи въздух, докато съзнанието й се пръскаше на късчета и Ема потъваше във въртопите на съня, а образът на Джулиън в светлината на зората я последва в сънищата й.

Кит много скоро добави още една точка към списъка с нещата, които не харесваше у ловците на сенки. Събуждат ме посред нощ.

Ливи бе тази, която го беше събудила, изтръгвайки го от сън за демоните мантиди. Той седна в леглото, поемайки си рязко дъх, с нож в ръка — една от камите, които беше взел от стаята с оръжия. Беше я оставил върху нощното си шкафче и не помнеше кога я е вдигнал.

— Не беше зле — отбеляза Ливи. Беше се надвесила над леглото му, с прибрана коса, бойното й облекло едва се виждаше в мрака. — Бързи рефлекси.

Ножът беше на няколко сантиметра от гърдите й, но тя не помръдна. Кит го пусна върху шкафчето и той изтрополи.

— Шегуваш се.

— Ставай — каза тя. — Тай току-що видя Зара да се измъква през входната врата. Следим я.

— Какво правите? — Кит стана от леглото, като се прозяваше, и Ливи му връчи купчинка тъмни дрехи. Повдигна вежди при вида на боксерките му, но не каза нищо.

— Сложи си бойно облекло. Ще ти обясним по пътя.

С тези думи тя излезе от стаята, оставяйки Кит да се облече. Отдавна се чудеше какво би било усещането от нефилимското бойно облекло. Тежките обувки, панталонът, ризата и якето от здрава, тъмна материя и солидният колан за оръжия изглеждаха неудобни… ала не беше така. Униформата беше лека и гъвкава, макар да бе толкова здрава, че когато Кит се опита да среже ръкава на якето с камата, острието не остави дори следа върху материята. Обувките му паснаха съвършено, също като пръстена, а коланът за оръжия легна удобно и леко около хълбоците му.

— Добре ли изглеждам? — попита, когато излезе в коридора. Тай се взираше замислено в свитата си дясна шепа, върху опаката страна на която сияеше руна.

Ливи вдигна одобрително палци насреща му.

— Определено би могъл да бъдеш отхвърлен от годишния календар със секси ловци на сенки.

— Отхвърлен? — повтори Кит, докато поемаха по стълбите.

Очите на Ливи танцуваха.

— Защото си твърде малък, естествено.

— Няма такова нещо като календар със секси ловци на сенки — заяви Тай. — А сега мълчете. Трябва да излезем от къщата, без да ни усетят.

Измъкнаха се през задната врата и поеха по пътя към брега, като внимаваха да не се натъкнат на нощния патрул. Ливи обясни шепнешком на Кит, че Тай държи в шепата си шнола, която Зара беше оставила върху една маса: шнолата действала като нещо като сигнален огън, който ги водел в нейната посока. Тя като че ли беше отишла на плажа и бе поела по пясъка. Ливи посочи следите от стъпките й, които приливът вече отмиваше.

— Възможно е да е бил някой мундан — подхвърли Кит, просто от любов към спора.

— Последвал съвсем същия път? — отвърна Ливи. — Виж, та ние дори вървим на зигзаг там, където го е сторила и тя.

Кит нямаше какво да възрази, така че се съсредоточи върху това да не изостава от Тай, който почти хвърчеше през дюните и камъните, и неравните скали, осейващи все повече брега, колкото по на север отиваха. Изкатери се по една плашещо висока каменна стена, осеяна с вдлъбнатини, и се спусна от другата страна. Когато го последва, Кит се препъна и едва не се пльосна по очи в пясъка.

Успя да си възвърне равновесието и изпита облекчение. Не беше сигурен пред кого по-малко искаше да се изложи — пред Ливи или пред Тай. Май беше поравно.

— Ей там — прошепна Тай и посочи тъмна дупка, зейнала в канарата, която разделяше плажа от магистралата. Купчини натрошени скали бяха изпопадали в океана и вълните се разбиваха в тях, хвърляйки облаци сребристобяла пяна високо във въздуха.

Пясъкът бе отстъпил място на скалист риф и те си запроправяха внимателно път през него. Тай се наведе да разгледа нещо във водата и миг по-късно се изправи с усмивка и с морска звезда в ръка.

— Тай — заяви Ливи. — Върни я обратно, освен ако не възнамеряваш да замериш Зара с нея.

— Би било похабяване на съвсем добра морска звезда — измърмори Кит и Тай се засмя.

Соленият въздух беше оплел съвършено правата му черна коса, очите му грееха като лунната светлина върху водата. Кит просто го гледаше, неспособен да измисли още нещо находчиво, което да каже, докато Тай връщаше внимателно морската звезда във водата.