Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Той си пое дълбоко дъх.

— Не мислиш наистина онова, което каза на Даяна. — При тези думи Ливи се обърна рязко и го зяпна. — За това, че не се тревожиш за Джулиън и останалите.

— Защо мислиш така? — Тонът й беше предпазливо неутрален.

— Наблюдавах ви — отвърна той. — Всички вас.

— Знам. — Ясните й очи, вдигнати към него, изглеждаха мъничко развеселени. — Сякаш си водеше бележки наум.

— Навик. Татко ме научи, че хората се делят на две категории. Онези, които можеш да изиграеш и измамиш, и онези, които не можеш. Така че наблюдаваш хората. Опитваш се да ги разбереш. Как действат.

— И как действат?

— Като изключително сложна машина — отвърна Кит. — Всички сте така свързани, че ако само един от вас помръдне съвсем лекичко, това задвижва и останалите. Тръгнеш ли в обратната посока, това насочва и тях натам. По-тясно свързани сте от което и да било семейство, което познавам. Затова не можеш да ми кажеш, че не се безпокоиш за Джулиън и останалите — знам, че се тревожиш. Знам какво мислите за елфите.

— Че са зли? Не е толкова просто, вярвай ми.

Сините очи на Ливи се стрелнаха към брат й. Той лежеше по гръб на скалата, почти скрит от погледите им.

— И защо ми е да лъжа Даяна?

— Джулиън лъже, за да защити всички вас — каза Кит. — Когато него го няма, ти лъжеш, за да защитиш по-малките. Няма повод за тревога, Джулиън и Марк отидоха в Двора на тъмните феи, надявам се, че ще изпратят картичка, де да бяхме и ние с тях.

Ливи като че ли беше разкъсвана между раздразнение и облекчение — ядосана, че Кит се бе досетил за истината, облекчена, че има някой, с когото не беше нужно да се преструва.

— Мислиш ли, че успях да убедя Даяна? — каза най-сетне.

— Според мен успя да я убедиш, че ти не се притесняваш — отвърна Кит. — Тя все още се безпокои. Вероятно вече е задействала всички връзки, които има, за да намери начин да ги открие.

— Както сигурно си забелязал, нямаме кой знае какви връзки. В сравнение с повечето Институти, ние сме доста странни.

— Нямам с какво да ви сравня, но ти вярвам.

— Така и не ми отговори. — Ливи прибра кичур коса зад ухото си. — От коя категория сме? От тези, които можеш да изиграеш и измамиш ли сме, или не?

— Не сте — заяви Кит. — Ала не защото сте ловци на сенки. А защото наистина сте загрижени един за друг повече, отколкото за вас самите. Поради което би било трудно да ви убеди човек да постъпите себично.

Ливи направи няколко крачки назад и докосна малко червено цвете, разтворило главичка насред сребристозеления храсталак. Когато отново се обърна към Кит, косата се развяваше около лицето й, а очите й бяха неестествено искрящи. За миг Кит се уплаши, че ще се разплаче или ще му се разкрещи.

— Целуни ме — каза тя.

Кит не беше сигурен накъде си беше мислил, че отива разговорът, но определено не беше натам. Едва успя да не се разкашля.

— Какво?

— Чу ме. — Тя се приближи до него, с бавна и решителна стъпка. Кит отново положи усилие да не зяпне краката й. — Помолих те да ме целунеш.

— Защо?

По устните й започваше да се разлива усмивка. Зад нея. Тай все още беше върху скалата, загледан в морето.

— Никого ли не си целувал досега? — попита тя.

— Естествено, че съм. Но не разбирам какво общо има това с молбата ти да те целуна тук и сега.

— Сигурен ли си, че наистина си Херондейл? Защото съм почти убедена, че един Херондейл начаса би се възползвал от подобна възможност. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Има ли някаква причина, поради която не искаш да ме целунеш?

— Като за начало, имаш ужасяващ по-голям брат — заяви Кит.

— Нямам ужасяващ по-голям брат.

— Права си — съгласи се Кит. — Имаш двама.

— Добре тогава. — Ливи отпусна ръце и се извърна. — Щом не искаш…

Кит я улови за рамото. То бе топло под ръката му, горещината на кожата й беше осезаема през тънката тениска.

— Само че искам.

И за негова изненада наистина беше така. Светът му се изплъзваше; имаше чувството, че пропада към една тъмна неизвестност, към назъбения ръб на нежелани избори. А ето че едно хубаво момиче му предлагаше нещо, за което да се залови, начин да забрави, нещо, което да задържи, макар и само за миг.

Пулсът на шията й затуптя лекичко, когато тя полуобърна глава към него, при което косата й докосна ръката му.

— Добре.

— Кажи ми обаче нещо. Защо аз? Защо искаш да целунеш точно мен ?

— Никога не съм целувала когото и да било — тихо отвърна тя. — През целия си живот. Не съм срещала почти никого. Ние сме сами срещу целия свят и аз нямам нищо против, готова съм на всичко за семейството си, но имам чувството, че пропускам всички шансове, които би трябвало да имам. Ти си на моите години, ловец на сенки си и не ми лазиш по нервите. Нямам кой знае колко възможности.