Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Би могла да целунеш някой от центурионите — предложи Кит.

При тези думи Ливи се обърна изцяло към него с възмутено изражение. Ръката му все още беше върху рамото й.

— Е, добре, май прекалих малко — призна си той. Желанието да я целуне го беше завладяло напълно, така че престана да се съпротивлява и като обви ръка около рамото й, я притегли към себе си. Очите й се разшириха и тя отметна глава назад, обърнала уста към неговата и ето че устните им се срещнаха, учудващо нежно.

Беше лека и сладка, и топла целувка, и тя се мушна в кръга, направен от ръката му, отпускайки длани върху раменете му, първоначално колебливо, а после по-решително. Стисна го здраво и го притегли към себе си, а очите му се затвориха срещу синия блясък на океана в далечината. Кит забрави земята под краката си, света около себе си, всичко, освен усещането от утехата на това някой да го прегръща. Да го е грижа.

— Ливи. Тай! Кит!

Гласът на Даяна го изтръгна от замайването и той пусна Ливи; тя се отдръпна от него с учуден вид, а едната й ръка се вдигна към устните й.

— И тримата! — извика Даяна. — Елате тук, веднага! Имам нужда от помощта ви!

— Е, как беше? — попита Кит. — Добре като за първи път?

— Не беше лошо. — Ливи отпусна ръка. — Наистина даде всичко от себе си. Не го очаквах.

— Херондейловци не се целуват отгоре-отгоре — заяви Кит.

Тай слезе от скалата и се отправи към тях през шубраците.

Ливи се засмя тихичко.

— Мисля, че за първи път те чувам да се наричаш Херондейл.

Тай се присъедини към тях; бледото му овално лице беше непроницаемо. Кит не можеше да разбере нищо от изражението му — дали ги беше видял да се целуват, или не. Макар че защо би го било грижа, дори и да беше?

— Нощта май ще е ясна — каза той. — Не се задават облаци.

Ливи подхвърли нещо за това, че не било най-хубавото време за следене на съмнителни центуриони, и ето че вече вървеше до Тай, както правеше винаги. Кит ги последва, напъхал ръце в джобовете на дънките си; усещаше пръстена на Херондейл на пръста си така, сякаш едва сега си бе спомнил тежестта му.

Земята под хълма. Прелестната равнина. Мястото под вълната. Земите на вечно младите.

Докато часовете минаваха, всички имена на Царството на феите, които Ема бе чувала някога, се нижеха през главата й. Разговорът между четиримата постепенно беше замрял, отстъпвайки място на изнурена тишина; Кристина се тътреше безмълвно до Ема, а медальонът й блещукаше на лунната светлина. Марк ги водеше, като час по час проверяваше по звездите дали не са се отклонили от пътя си. В далечината Трънливите планини ставаха все по-ясни и по-близки, откроявайки се ярко и незабравимо на фона на небето с цвят на почернен сапфир.

Само че планините рядко се виждаха. През по-голямата част от времето пътят, който следваха, криволичеше между надвиснали дървета, които растяха толкова нагъсто, че клоните им понякога се преплитаха. Ема неведнъж зърваше ярки очи да проблясват в сенките. Когато клоните прошумоляваха, тя вдигаше поглед нагоре и за миг виждаше как над главите им пробягват сенки, зад които като мъгла се носеше смях.

— Това са земите на дивите феи — обясни Марк, докато пътеката завиваше зад един хълм. — Благородниците си стоят в Дворовете, а понякога и в града. Обичат удобствата.

Тук-таме се натъкваха на признаци, че някога тези места са били обитавани: порутени, обрасли с мъх парчета от стари каменни зидове, дървени огради, находчиво сковани без помощта на гвоздеи. Минаха през няколко селца в часа преди зазоряване: те до едно бяха тъмни, прозорците — счупени и празни. Когато навлязоха още по-навътре в Царството на феите, започнаха да се сблъскват с нещо друго. Първия път, когато то се случи, Ема се закова на място и възкликна — тревата, по която вървяха, изведнъж се бе стопила, разсипвайки се в облачета от бял и сив прашец като пепел около глезените й.

Огледа се слисано и видя, че останалите също се взират в краката си. Бяха стигнали до ръба на неравен кръг, обграждащ болна на вид земя, която напомни на Ема на снимките на житни кръгове, които бе виждала. Всичко във вътрешността на кръга имаше мътен, болезнено белезникав сив цвят: тревата, дърветата, листата и растенията. Костите на дребни животни бяха пръснати сред сивата растителност.

— Какво е това? — попита Ема. — Някаква тъмна елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Никога не съм виждал подобен мор преди. Не ми харесва. Да се махаме от тук.