Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Никой не възрази, но докато прекосяваха забързано хълмове и опустели градове, още няколко пъти попаднаха на кръгове, поразени от същото грозно опустошение. Най-сетне небето започна да изсветлява. И четиримата едва се държаха на крака от изтощение, когато оставиха пътя зад себе си и се озоваха насред хълмисто, обрасло с дървета място.

— Можем да си отдъхнем тук — предложи Марк, посочвайки едно възвишение насреща им, чийто връх бе скрит от няколко каменни грамади. — Те ще ни подслонят и ще ни скрият.

Ема се намръщи.

— Чувам вода. Поток ли има?

— Знаеш, че не можем да пием водата тук — напомни Джулиън, докато Ема поемаше надолу по склона, към ромона на вода, бълбукаща над камъни и около корените на дървета.

— Знам, но бихме могли поне да се измием в…

Гласът й заглъхна. Действително имаше поток, разделящ долината между две ниски възвишения, ала водата не беше вода. Беше алена и гъста. Пъплеше бавно, червена и процеждаща се между черните дънери на дърветата.

— „Защото всяка капка кръв, пролята на земята, тече в потоците на таз страна" — обади се Марк до рамото й. — Ти ми го цитира веднъж.

Джулиън се приближи до ръба на кървавия поток и коленичи. Потопи пръсти в него с едно бързо движение; когато ги извади, те бяха алени.

— Съсирва се — каза, мръщейки се едновременно с интерес и отвращение, и избърса ръката си в тревата. — Наистина ли е… човешка кръв?

— Така твърдят — отвърна Марк. — Не всички реки в земите на феите са такива, но казват, че кръвта на убитите в човешкия свят тече в реките и потоците, и изворите в горите тук.

— Кои са те ? — Джулиън се изправи. — Кой го казва?

— Кийрън — отвърна Марк простичко.

— Аз също съм го чувала — обади се Кристина. — Съществуват различни версии на легендите, но съм запозната с доста от тях и според повечето кръвта е човешка, мунданска кръв. — Тя се засили и прескочи потока, приземявайки се далеч от другата страна.

Останалите я последваха и се изкачиха с тежка стъпка до равния, тревист връх на хълма, откъдето пред тях се откриваше изглед към местността наоколо. Ема подозираше, че купчините натрошени камъни някога са били наблюдателна кула.

Разгънаха одеялата, които носеха, постлаха палтата си и се сгушиха под тях, за да се стоплят. Марк се сви на кравай и начаса заспа. Кристина легна по-предпазливо, увита в тъмносиньото си палто, с коса — разпиляна по ръката, върху която бе отпуснала глава.

Ема си намери местенце в тревата и сгъна бойното си яке, за да го използва като възглавница. Нямаше с какво да се завие и потрепери, когато кожата й докосна студената земя, докато се протягаше, за да закрепи внимателно Кортана върху един камък наблизо.

— Ема. — Беше Джулиън, примъкнал се към нея. Беше лежал така неподвижно, че тя си бе помислила, че спи. Дори не помнеше, че е легнала толкова близо до него. На светлината на зората очите му грееха като морско стъкло. — Имам резервно одеяло. Вземи го.

Беше меко и сиво, тънка покривка, която обикновено лежеше в долната част на леглото му. Ема с усилие потисна спомените за това как се събужда със същата тази завивка, омотана в краката й, как се прозява и се протяга на слънчевата светлина в стаята на Джулиън.

— Благодаря — прошепна и се пъхна под одеялото.

Тревата беше влажна от росата. Джулиън все така я гледаше, отпуснал ръка върху сгъвката на лакътя си.

— Джулс — прошепна Ема. — Ако магическата ни светлина не действа и серафимските ками не действат, и руните не действат… какво означава това?

Гласът му звучеше уморено.

— Докато минавахме през един от градовете, надзърнах в една странноприемница и видях ангелска руна, която някой бе надраскал на стената. Беше опръскана с кръв… изчегъртана и обезобразена. Не знам какво се е случило тук след Студения мир, но знам, че те ни ненавиждат.

— Мислиш ли, че медальонът на Кристина все още действа?

— Според мен единствено нефилимската магия е блокирана — отвърна Джулиън. — Медальонът на Кристина е елфически дар. Би трябвало да е наред.

Ема кимна.

— Лека нощ, Джулс — прошепна тя.

По устните му пробяга усмивка.

— Вече е сутрин, Ема.

Тя не каза нищо повече, просто затвори очи… но не съвсем, така че все още го виждаше. Не беше спала близо до него от онзи ужасен ден, в който Джем й беше разказал за парабатаите и тяхното проклятие, и до този миг не си бе давала сметка колко много й беше липсвало това. Беше изтощена, умората се процеждаше от костите й и попиваше в земята под нея, докато скованото й от болка тяло се отпускаше. Забравила бе какво е да оставиш съзнанието да те напусне бавно, докато човекът, комуто имаш най-голямо доверие на света, лежи до теб. Дори тук, в Царството на феите, където ловците на сенки бяха ненавиждани, тя се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото сама в собствената си спалня, защото Джулс беше до нея, толкова близо, че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне.