Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ема я чу да ахва, когато се приземи. Като ловци на сенки те бяха виждали всякакви чудеса, ала в тази магия имаше нещо особено елфическо: тя като че ли се случваше в промеждутъците на обикновения свят, между светлина и сянка, между една минута и следващата. Като нефилими те съществуваха в свое собствено пространство. Това тук беше пространството между световете.

— Да вървим — подкани я Джулиън и Ема пое напред.

Пътеката бе широка и като че ли се огъваше и извиваше под краката й с полюшването на вълните. Беше, като да вървиш по мост, надвиснал над пропаст.

Само че, когато погледнеше надолу, не виждаше бездна, а нещо, от което се боеше много повече. Дълбокия мрак на океана, където се бяха носили мъртвите тела на нейните родители, преди вълните да ги изхвърлят на брега. В продължение на години си ги бе представяла как се борят, как умират под водата, заобиколени от безбрежното море, съвсем сами. Сега знаеше повече за това как бяха умрели, знаеше, че са били мъртви, когато Малкълм бе предал телата им на морето. Ала със страха не можеш да говориш, не можеш да му кажеш истината: страхът живее дълбоко в костите ти.

Толкова навътре в океана Ема бе очаквала водата да е непрогледна, ала лунната светлина я караше да сияе и тя можеше да надникне в нея, сякаш бе аквариум.

Видя водорасли, полюшващи се и танцуващи с ритъма на прилива. Пърполенето на рибните пасажи. Имаше и по-тъмни, по-големи сенки. Проблясващо движение, тежко и огромно, навярно кит или пък нещо по-огромно и по-ужасно — морските демони можеха да пораснат до размерите на футболно игрище. Ема си представи как пътеката се пръсва внезапно, как поддава под краката им и те пропадат в мрака, в необятността наоколо, студена и смъртоносна, и изпълнена със слепи, острозъби чудовища, и един Ангел знаеше какво друго, надигнало се от глъбините…

— Не поглеждай надолу. — Беше Джулиън, приближил се по пътеката. Кристина беше малко по-назад и се оглеждаше прехласнато. — Гледай напред, към хоризонта. Върви към него.

Ема вирна брадичка. Усещаше Джулс до себе си, усещаше горещината, струяща от кожата му, и тя караше косъмчетата по ръцете й да настръхват.

— Добре съм.

— Не си. — Гласът му беше равен. — Знам какво изпитваш към океана.

Брегът бе останал далеч зад тях — блещукаща линия в далечината, магистралата бе лента от движещи се светлини, къщите и ресторантите по крайбрежието проблясваха.

— Е, оказва се, че родителите ми не са умрели в океана. — Тя си пое накъсано въздух. — Не са се удавили.

— Това знание не може да заличи годините, изпълнени с кошмари.

Джулиън я погледна. Вятърът разпиляваше меките кичури на косата му върху скулите. Ема си спомни какво бе усещането да зарови пръсти в тази коса, как да го прегръща, я застопоряваше не само към света, но и към самата нея.

— Мразя да се чувствам по този начин — каза и за миг дори не беше сигурна за какво говори. — Мразя да се страхувам. Кара ме да се чувствам слаба.

— Ема, всеки се бои от нещо. — Той дойде мъничко по-близо и Ема усети как рамото му се докосна до нейното. — Боим се за нещата, защото ги ценим. Боим се да не изгубим хората, които обичаме. Боим се от смъртта, защото ценим живота. Недей да мечтаеш да не се боиш от нищо. Защото това би означавало единствено, че не изпитваш нищичко.

— Джулс… — Тя понечи да се обърне към него, изненадана от разпалеността в гласа му, но спря, когато чу Кристина да ускорява стъпки, а после да повишава глас, за да извика:

— Марк!

Ема веднага видя Марк. Сянка на проблясващата пътека пред тях, с чиято светла коса лунните лъчи си играеха. Той като че ли все още не ги беше забелязал.

Ема се затича, следвана по петите от Кристина и Джулс. Пътеката се надигаше и спускаше под краката й, но тя бе свикнала да бяга по брега, където мекият пясък поддаваше под нея. Виждаше го съвсем ясно — беше спрял и се бе обърнал към тях със слисано изражение.

Бойното му облекло го нямаше. Носеше дрехи, подобни на онези, с които беше дошъл в Института, макар тези да бяха чисти и здрави: ленени и меки, щавена кожа, високи обувки с връзки и пътна торба, преметната на гърба му. Ема видя звездите, отразени в широко отворените му очи, когато се приближи до него.

Той пусна пътната торба в краката си и впери обвиняващ поглед в тримата си преследвачи.

— Какво правите тук?

— Ти сериозно ли? — Джулиън изрита торбата му настрани и го сграбчи за раменете. — Какво правиш ти тук?