Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Бутна вратата и изкачи стъпалата на бегом. Артър си беше там, където го беше оставил — на бюрото си. Коси лунни лъчи струяха през таванския прозорец.

Артър пусна химикалката и се обърна да го погледне. Сива коса обрамчваше уморените му очи. Приличаше на размазана снимка на бащата на Джулиън, в която нещо се бе объркало при проявяването, разтегляйки ъглите на лицето му от познатите им форми.

— Трябва да замина за няколко дни — каза Джулиън. — Ако имаш нужда от нещо, говори с Даяна. С никой друг. Единствено с Даяна.

Очите на Артър бяха замъглени.

— Ти… къде отиваш, Джулиън?

Джулиън се поколеба дали да не излъже. Биваше го в лъжите и те му се удаваха естествено. Ала по някаква причина не искаше да го прави.

— Марк… се върна обратно. Отивам да го намеря. Да се надяваме — преди да е проникнал в Царството на феите.

Тръпка пробяга по тялото на Артър.

— Отиваш да намериш брат си в Царството на феите? — каза той дрезгаво и Джулиън си спомни откъслечните части от историята на чичо си, които бе чувал — че заедно с Андрю, бащата на Джулиън, беше прекарал години като пленник в Царството на феите; и докато Андрю се влюбил в елфическа благородница и тя му родила Хелън и Марк, Артър бил откъснат от него, пленен и изтезаван с магии.

— Да. — Джулиън намести раницата на рамото си.

Артър протегна ръка, сякаш искаше да улови тази на Джулиън и той се дръпна сепнато. Чичо му никога не го докосваше. Артър отпусна ръка.

— В Древен Рим — каза той, — към всеки генерал, спечелил война, бил придаван слуга. Докато генералът яздел по улиците, приемайки благодарностите на признателното множество, задачата на слугата била да шепне в ухото му: Respice post te. Hominem te esse memento. Memento mori.

— Погледни зад себе си — преведе Джулиън. — Помни, че си човек. Помни, че ще умреш. — По гръбнака му пробяга слаба тръпка.

— Ти си млад, ала не си безсмъртен — каза Артър. — Ако се озовеш в Царството на феите, а аз се моля това да не се случи, защото ако съществува ад, то той е там, ако се озовеш там, не се вслушвай в нищо, което феите ти казват. Не се вслушвай в обещанията им. Закълни ми се, Джулиън.

Джулиън изпусна дъха си. Помисли си за онзи генерал от отдавна отминали времена, когото призовавали да не допусне славата да го главозамае. Всичко си отива. Щастието си отива, отиват си загубата и болката.

Всичко, освен любовта.

— Заклевам се — отвърна той.

— Трябва да изчакаме момента — каза Кристина, — когато лунната светлина върху водата изглежда солидна. Ще го видите, стига да гледате внимателно… като зеленото сияние.

Тя се усмихна на Ема, която стоеше между нея и Джулс, тримата — застанали в редичка на брега на океана. Почти нямаше вятър и океанът се простираше пред тях, плътен и черен, поръбен с бяло там, където водата срещаше пясъка. Приливите на морска пяна там, където вълните, изчерпали силите си, се разбиваха на брега, оставяха след себе си водорасли и мидени черупки на плажа.

Бурята от по-рано бе отминала и небето се беше прояснило. Високо в него луната хвърляше върху водата съвършена, непрекъсвана линия от светлина, протягаща се към хоризонта. Тихият звук на вълните, разбиващи се около високите водоустойчиви обувки на Ема, бе като шепот.

Джулиън беше приковал очи в часовника си — някога той беше принадлежал на баща му, солиден, масивен, старовремски механичен часовник, който проблясваше върху китката му. Ема усети как нещо я жегва, когато забеляза, че все още носи гривната от морско стъкло, която тя му беше направила някога.

— Почти полунощ е — каза той. — Чудя се каква ли преднина има Марк.

— Зависи колко дълго е трябвало да чака мига, за да стъпи на пътеката — отвърна Кристина. — Правилните мигове идват и си отиват. Полунощ е само един от тях.

— Е, как възнамеряваме да го спрем? — попита Ема. — Стандартно препъване и хвърляне отгоре му или ще се наложи да му отвлечем вниманието със силата на танца и да метнем ласо около глезените му?

— Шегите не помагат — отбеляза Джулиън, вперил поглед във водата.

— Шегите винаги помагат — заяви Ема. — Особено когато не правим нищо друго, освен да чакаме водата да стане солидна…

Кристина изписка.

— Хайде! Сега!

Ема тръгна първа, прескачайки малката вълничка, която се разбиваше в краката й. Част от ума й все така й казваше, че се хвърля във водата и ще потъне в нея. Сблъсъкът на крака й с твърда повърхност я разтърси.

Тя направи няколко стъпки тичешком и се обърна към брега. Намираше се върху проблясваща пътека, която сякаш бе направена от корав като скала кристал, с дебелината на тънко стъкло. Лунната светлина върху океана бе станала солидна. Джулиън беше зад нея, балансиращ върху блещукащата линия, а Кристина тъкмо скачаше върху пътеката.