Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Някой, когото си обичала и изгубила . Ала имаше толкова много, изгубени в Тъмната война. Родителите й… ала тя не смееше дори да мисли за тях — боеше се, че няма да е в състояние да мисли, да продължи напред. Бащата на семейство Блекторн, Андрю. Старата й учителка, Катерина. Може би…

Звукът на вятъра и вълните утихна. Марк стоеше пребледнял пред елфа пука. Останалите изглеждаха леко зашеметени и Ема изгаряше от желание да научи какво им беше казал елфът. Какво ли би могло да накара Джулс, Марк и Кристина да приемат предложението му?

Елфът пука протегна ръка.

— Портата на Лир се отваря — заяви той. — Преминете сега или бягайте обратно към брега; лунната пътека вече започва да се топи.

Разнесе се звук като от трошене на лед, топящ се под пролетните лъчи. Ема сведе поглед надолу: сияйната пътека под тях бе прошарена от черни ивици, пукнатини, през които избиваше вода.

Джулиън сграбчи ръката й.

— Трябва да вървим.

Зад Марк, който стоеше пред тях на пътеката, се беше появила ярка сребриста арка, вътрешността на която клокочеше от вода и движение.

Смеейки се, елфът пука скочи изящно от пътеката и се гмурна във вълните. Ема си даде сметка, че няма представа какво му беше дал Марк. Не че това имаше значение в този миг. Пътеката между тях бързо се пропукваше — ето че вече беше на парчета, като ледени късове, носещи се в Арктическия океан.

Кристина беше от другата страна на Ема. Тримата тичаха напред, скачайки от едно голямо парче на друго. Марк им махаше и викаше, а арката зад него ставаше все по-солидна. Ема зърна зелена трева от другата й страна, лунна светлина и дървета. Тя бутна Кристина напред, Марк я хвана и двамата изчезнаха през портата.

Ема понечи да направи крачка напред, ала пътеката поддаде под краката й и в продължение сякаш на много повече от секунди, тя като че ли падаше към черната вода. А после Джулиън я улови. Ръцете му се обвиха около нея и те паднаха заедно през арката.

Сенките на тавана се бяха удължили. Артър седеше неподвижно, загледан през прозореца със съдраната хартия към лунната светлина над морето. Досещаше се къде бяха сега Джулиън и останалите — познаваше лунната пътека, така, както познаваше и другите пътища в Царството на феите. Беше бягал по тях, преследван от крещящи глутници гоблини и пиксита, препускащи пред своите господари, неземно красивите принцове и принцеси на феите. Веднъж, в една зимна гора, бе паднал и тялото му бе строшило леда на едно замръзнало езеро. Спомни си как гледа кръвта си да се разлива върху пропуканата повърхност.

— Колко красиво — отбелязала бе една елфическа лейди, докато кръвта на Артър проникваше в леда.

Понякога мислеше за ума си по същия начин: пропукана повърхност, в която се отразяваше натрошена и несъвършена картина. Знаеше, че лудостта му не е като човешката лудост. Тя идваше и си отиваше. Понякога го оставяше едва докоснат и той се надяваше, че си е отишла завинаги, но тя се завръщаше, смазвайки го с върволицата от хора, които никой друг не можеше да види, гласове, които никой друг не можеше да чуе.

Лекарството помагаше, но то бе свършило. Открай време Джулиън му го носеше, още откакто беше малко момче. Артър не беше сигурен колко голям бе сега. Достатъчно голям. Понякога Артър се чудеше дали го обича. Дали обича което и да било от децата на брат си. Случвало се бе да се събуди от сънища, в които ги сполетяваха ужасяващи неща, и лицето му беше мокро от сълзи.

Ала това може и да бе чувството за вина. Не бе имал нито способността да ги отгледа, нито смелостта да остави Клейва да го замени с по-добър настойник. Макар че кой би ги задържал заедно? Никой, навярно, а семейството трябваше да си остане заедно.

Вратата в подножието на стъпалата изскърца и Артър се обърна нетърпеливо. Може би Джулиън се бе отказал от безумния си план и се бе върнал. Лунният път беше опасен. Самото море бе пълно с коварство. Той бе израснал край морето, в Корнуол, и не бе забравил чудовищата. Горчива като кръв е пяната; гребените — като хищни зъби.

А може би никога не бе имало чудовища.

Тя се появи на най-горното стъпало и го изгледа хладно. Косата й бе прибрана толкова силно назад, че кожата й сякаш беше обтегната. Тя наклони глава на една страна, обхождайки с поглед претъпканата мръсна стая и покритите с хартия прозорци. В лицето й имаше нещо — нещо, което раздвижи далечен спомен.

Нещо, от което го заля вледеняващ ужас. Той стисна здраво облегалките на стола, умът му зажужа от късчета стара поезия. Със кожа бяла като проказа, тя беше умъртвеният живот … [10] „Балада за стария моряк", Самюъл Колридж, превод Цветан Стоянов. — Б. пр.