Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Артър Блекторн, предполагам? — каза тя с предвзета усмивка. — Аз съм Зара Диърборн. Вярвам, че познавате баща ми.

Ема се приземи тежко върху гъста трева, оплетена с Джулиън. За миг той беше над нея, подпрял лакти на земята, бледото му лице сияеше на лунната светлина. Въздухът около тях бе студен, но тялото му до нейното бе топло. Ема почувства как гърдите му се издуха, когато си пое рязко дъх, усети въздуха, повял до бузата й, когато той извърна рязко лице от нейното.

Миг по-късно вече беше на крака, протегнал ръка, за да й помогне да се изправи. Ема обаче стана сама и се огледа наоколо.

Намираха се насред просека, заобиколена от дървета. Лунната светлина бе достатъчно силна, та тя да види, че тревата бе наситено зелена, а дърветата — натежали от яркоцветни плодове: лилави сливи, червени ябълки, плодове с формата на звезди и на рози, които Ема не познаваше. Марк и Кристина също бяха тук, под дърветата.

Марк беше запретнал ръкавите на ризата си, вдигнал ръце, сякаш за да докосне въздуха на елфическото царство, да го почувства върху кожата си. Отметна глава назад, полуотворил устни и докато го гледаше, Ема усети, че се изчервява. Това като че ли беше интимен момент, сякаш гледаше как някой отново среща своя възлюбен.

— Ема — ахна Кристина. — Виж. — Тя посочи към небето.

Звездите бяха различни. Те образуваха съзвездия, които Ема не познаваше, и имаха цветове — леденосиньо, скрежнозелено, проблясващо златно, ослепително сребърно.

— Толкова е красиво — прошепна. Видя как Джулиън я погледна, но Марк бе този, който проговори. Вече не изглеждаше така отдаден на нощта, но все още имаше мъничко замаян вид, сякаш въздухът в Царството на феите бе вино и той бе изпил твърде много.

— Понякога Ловът препускаше в небето на Царството на феите — каза. — Там горе звездите приличат на натрошени скъпоценни камъни — прах от рубини и сапфири, и диаманти.

— Знаех за звездите в Царството на феите. — Гласът на Кристина беше тих, благоговеен. — Ала не съм предполагала, че някога ще ги видя с очите си.

— Ще си починем ли? — попита Джулиън, който обикаляше по края на просеката и надничаше между дърветата. Много ясно, че Джулс щеше да зададе практичните въпроси. — Да съберем сили за пътуването утре?

Марк поклати глава.

— Не можем. Трябва да пътуваме през нощта. Мога да намеря пътя из Земите единствено по звездите.

— В такъв случай ще се нуждаем от руни за енергия. — Ема протегна ръка към Кристина. Не че целенасочено пренебрегваше Джулс (руните, нарисувани от ръката на твоя парабатай винаги бяха по-силни) но все още усещаше къде тялото му се бе блъснало в нея, когато бяха паднали заедно. Все още усещаше как нещо я беше прерязало дълбоко, когато дъхът му бе докоснал бузата й. В този миг имаше нужда той да не бъде твърде близо до нея, за да не види какво има в очите й. Начинът, по който Джулиън съзерцаваше елфическото небе — Ема предполагаше, че именно така тя гледа Джулиън.

Допирът на Кристина беше топъл и успокояващ — бързо и умело, стилито й прокара очертанията на руна за енергия върху кожата на Ема. Когато свърши, тя пусна китката й и Ема зачака обичайната пронизваща, разтърсваща горещина, като двойна доза кофеин.

Нищо не се случи.

— Не действа — намръщи се тя.

— Дай да видя… — Кристина пристъпи напред. Сведе поглед към ръката на Ема и очите й се разшириха. — Виж.

Знакът, черен като мастило, когато Кристина й го беше поставила, бе започнал да избледнява и да придобива сребрист цвят. Чезнеше, като топящ се скреж. След броени секунди вече го нямаше.

— Какво, по… — започна Ема, ала Джулиън вече се бе обърнал рязко към Марк.

— Руните — каза той. — Действат ли в Царството на феите?

Марк изглеждаше изумен.

— И през ум не ми е минавало, че биха могли да не действат. Никой никога не го е споменал.

— В продължение на години изучавах феите — каза Кристина. — Никъде не съм чела, че руните не действат в Земите.

— Кога за последен път се опита да използваш руна тук? — попита Ема Марк.

Той поклати глава и в очите му влязоха руси къдрици. Той ги отметна назад с тънките си пръсти.

— Не си спомням. Нямах стили, те го счупиха, но магическата ми светлина работеше… — Бръкна в джоба си и извади кръгъл, полиран рунически камък.

Затаили дъх, те всички се взряха в него, в очакване да грейне ярко в ръката на Марк.

Нищо не се случи.

Джулиън изруга тихичко и извади серафимска кама от колана си. Адамасът светеше мътно под лунните лъчи. Той го завъртя така, че острието легна върху дланта му, отразявайки многоцветното сияние на звездите.