Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Гуин понечи да скочи от седлото на коня, но Даяна вдигна ръка с разтворена длан.

— Знаеш, че не можеш да прекрачиш прага на Института.

Гуин спря. За миг, докато се взираше в Даяна, лицето му изглеждаше старо и набраздено от бръчки, макар Ема да знаеше, че той няма възраст.

— Кийрън няма и двайсет години — повтори. — Просто момче.

Чертите на Даяна омекнаха, но преди тя да успее да каже нещо, жребецът на Гуин се изправи на задните си крака. Нещо изхвърча от ръката на Гуин и се приземи на стъпалото в краката на Даяна. Гуин се приведе напред и конят му препусна неудържимо, гривата и опашката му се превърнаха в бял пламък, който се издигна в небето и изчезна, потъвайки в нощната плетеница от облаци.

Джулиън бутна вратата на Института с рамо.

— Марк? Марк!

Празното преддверие се люшна около него, докато той се завърташе. Страхът за брат му бе като физически натиск върху кожата му, стягаше вените, забавяше потока на кръвта му. Не беше страх, който би могъл да назове — Гуин го нямаше, Марк беше в безопасност. Беше просто молба, не отвличане.

— Джулс? — Марк се показа от дрешника под стълбището, където очевидно бе отишъл, за да закачи якето си. Русата му коса беше разчорлена, изражението му — объркано. — Отиде ли си?

— Отиде си.

Отговори му Ема, приближила се зад Джулиън. Даяна, на крачка зад нея, тъкмо затваряше входната врата. Марк прекоси помещението без никакво колебание и обви ръце около Ема.

Ревността, лумнала в гърдите на Джулиън, спря дъха му.

Мислеше си, че е свикнал да вижда Ема и Марк по този начин. Те демонстрираха чувствата си пред другите. Не се целуваха или прегръщаха. Ема не би го направила, мислеше си Джулиън. Не беше такава. Тя бе решителна и практична, и готова да направи онова, което беше необходимо. Ала не беше жестока.

Марк бе този, който я търсеше обикновено: за дребни, ненатрапчиви жестове — ръка на рамото, отмахване на паднала върху бузата мигла, бърза прегръдка. Болката да ги види по този начин бе толкова пронизваща, колкото не би била, дори ако ги видеше, вплетени в страстна прегръдка. Та нали когато умираш от жажда, копнееш за глътка вода, не за целия резервоар.

Ала сега… сега все още усещаше тялото на Ема, притиснато до неговото, вкусът й все още беше върху устните му, уханието й на розова вода — пропито в дрехите му. Знаеше, че отново и отново ще преживява сцената на целувката, докато тя не избледнееше и не се разпаднеше като снимка, сгъвана и разгъвана до безкрай.

Ала сега случилото се бе все още твърде близо, като току-що нанесена рана. И гледката на Ема в прегръдките на Марк бе като киселина, плисната върху разранена кожа, брутално напомняне, че не може да си позволи да бъде сантиментален, нито да мисли за нея като своя, дори и в едно въображаемо бъдеще. Да си представяш онова, което би могло да бъде, означава да станеш досегаем за болката. Трябваше да се съсредоточи единствено върху реалността… реалността и отговорностите към семейството му. В противен случай щеше да полудее.

— Мислиш ли, че ще се върне? — Ема се откъсна от прегръдката на Марк. На Джулиън му се стори, че му хвърли разтревожен кос поглед, но не беше сигурен. А нямаше смисъл да се чуди, така че смаза безмилостно любопитството си.

— Гуин? — попита Марк. — Не. Нали му отказах. Той няма да ме моли и няма да се върне.

— Сигурен ли си? — попита Джулиън и Марк го погледна сухо.

— Не се оставяй Гуин да те заблуди. Ако аз не му помогна, той ще намери някой друг, който да го стори, или ще го свърши сам. Кийрън няма да пострада.

Звук на облекчение се изтръгна от Ема. Джулиън не каза нищо — самият той се чудеше за Кийрън. Не беше забравил как заради него бяха бичували Ема до кръв и как бе разбил сърцето на Марк. Не бе забравил обаче и как им бе помогнал да победят Малкълм. Без него не биха имали никакъв шанс.

Не бе забравил и онова, което Кийрън му беше казал преди битката с Малкълм. Ти не си нежен. Имаш безмилостно сърце.

Ако можеше да спаси Кийрън, рискувайки собствената си безопасност, би го сторил. Нямаше обаче да рискува брат си. Ако това го правеше безмилостен, така да бъде. Ако Марк беше прав, с Кийрън нямаше да се случи нищо.

— Даяна — каза Ема. Учителката им се бе облегнала на затворената входна врата и се взираше в дланта си. — Какво ти подхвърли Гуин?

Даяна протегна ръка — върху кафявата й кожа блещукаше мъничък златен жълъд.

Марк изглеждаше учуден.

— Това е много ценен дар. Ако строшиш жълъда, Гуин ще бъде призован, за да ти се притече на помощ.