Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Не съм сърдит. — Над морето лумна мълния, от която цялото небе побеля за миг. — Това е най-ужасното, не мога да се сърдя, нали така? Марк не подозира за теб и мен, не се опитва да ме нарани, нищо от това не е по негова вина. А ти, ти постъпи правилно. Не мога да те мразя заради това. — Джулиън се оттласна от стената и закрачи неспокойно напред-назад. Енергията на надвисналата буря като че ли пращеше по кожата му. — Ала не издържам. Какво да правя, Ема? — Той прокара ръце през косата си; от влагата тя се къдреше на масури, които полепваха по пръстите му. — Не можем да живеем така.

— Знам — отвърна Ема. — Аз ще се махна. Само още няколко месеца, докато навърша осемнайсет. Ще прекараме годините си в чужбина далеч един от друг. Ще забравим.

— Нима? — Устните му се извиха в невъзможна усмивка.

— Трябва да го направим. — Ема бе започнала да трепери; беше студено, облаците над тях кипяха като дим в овъглено небе.

— Изобщо не биваше да те докосвам — каза Джулиън. Беше се приближил до нея или пък тя се бе приближила до него, копнееща да улови ръцете му, както правеше винаги. — Не съм си и помислял, че онова, което имахме, може да бъде разрушено толкова лесно.

— То не е разрушено — прошепна Ема. — Допуснахме грешка… но грешката не бе в това, че бяхме заедно.

— Повечето хора допускат грешки, Ема. Ала не е нужно това да съсипе целия им живот.

Ема затвори очи, но все още го виждаше. Все още го усещаше, на сантиметри от себе си. Топлината на тялото му, уханието на карамфил, с което бяха пропити дрехите и косата му. Всичко това я подлудяваше, караше коленете й да се разтреперват, сякаш току-що бе слязла, препъвайки се, от въртележка.

— Животът ни не е съсипан.

Ръцете му се обвиха около нея. За миг Ема понечи да се възпротиви, ала беше толкова уморена… толкова уморена да се съпротивлява на онова, което искаше. Не беше вярвала, че някога отново ще има това, че пак ще почувства Джулс в прегръдките си, жилави мускули и напрежение, силни ръце на художник, които я милваха по гърба, пръстите му — рисуващи думи, върху кожата й.

А-З С-Ъ-М С-Ъ-С-И-П-А-Н.

Ема отвори очи, потресена. Лицето му беше толкова близо, че почти се бе превърнало в размазано петно от светлини и сенки.

— Ема. — Ръцете му я държаха в плен, притегляйки я още по-близо.

А после Джулиън я целуваше; те се целуваха. Той я притисна към себе си; телата им си пасваха съвършено, извивки и вдлъбнатини, мускули и мекота. Устните му върху нейните бяха отворени, езикът му се плъзна нежно по ръба им.

Около тях изригна гръм, мълния се разби в планините, прокарвайки пътека от суха горещина от вътрешната страна на клепачите на Ема.

Тя отвори устни под неговите, притисната в тялото му, обвила ръце около шията му. Имаше вкус на огън, на дъхави подправки. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, по хълбоците й. От гърлото му се изтръгна нисък звук, звук на мъчителен копнеж.

Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш свърши за миг. Ръцете му като че ли извайваха очертанията на раменете й, извивката на тялото й под ребрата; палците му обхванаха хълмчетата на хълбоците й. Повдигна я от земята и я притисна до себе си така, че да запълнят празнините между себе си, докато от устата му се изливаха думи: трескави, отчаяни.

— Ема… нуждая се от теб, винаги, винаги мисля за теб, мечтаех си да си с мен на онзи проклет таван, а после се обърнах и ти беше там, сякаш ме беше чула, както винаги си до мен, когато се нуждая от теб…

Отново лумна мълния, огрявайки света: Ема видя ръцете си върху ръба на тениската му… какво, по дяволите, мислеше, да не възнамеряваше да се съблекат на предната веранда? Реалността отново възтържествува и тя го отблъсна с разтуптяно сърце.

— Ем?

Той сведе поглед към нея, замаян, очите му — премрежени и горещи, и изпълнени с копнеж. Погледът му я накара да преглътне мъчително, ала думите му отекваха в главата й: беше имал нужда от нея и тя бе дошла, сякаш бе чула неговия зов… сякаш бе почувствала нуждата му и не бе в състояние да й противостои.

Всички тези седмици, в които се бе опитвала да убеди себе си, че парабатайската им връзка отслабва, а ето че сега той й казваше, че на практика бяха прочели мислите си.

— Марк — каза тя. Беше една-единствена дума, но бе достатъчна, най-жестокото напомняне за положението им. Съненият поглед си отиде от очите на Джулиън; той пребледня, обзет от ужас. Вдигна ръка, като че ли се канеше да каже нещо — да обясни, да се извини, — и небето сякаш се раздра надве.