Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Отиде да нагледа чичо ви — каза Кристина. — Спомена, че не обичал бурите.

— Не, Тави е този, който не обича… — Ема не довърши. Тави седеше в ъгъла на тренировъчната зала и четеше книга. Тя си спомни колко пъти Джулиън бе изчезвал, когато се развихреше буря, с обяснението, че Тави се бои от тях.

Тя пъхна Кортана в ножницата.

— Ей сега се връщам.

Кристина я проследи с разтревожен поглед. Никой друг като че ли не забеляза, когато тя се измъкна от тренировъчната зала и пое по коридора. През внушителните прозорци струеше особена сива светлина, прошарена със сребърни пръски.

Ема стигна до вратата на тавана и изтича по стъпалата; въпреки че не си направи труда да се опита да заглуши шума от стъпките си, нито Артър, нито Джулиън като че ли не я усетиха да влиза.

Прозорците бяха плътно затворени и облепени с хартия, всички, освен един над бюрото, на което седеше Артър. Хартията беше скъсана и през нея се виждаха облаците, които се гонеха по небето, сблъскваха се и се разплитаха като огромни къдели сива и черна прежда.

По няколкото бюра в стаята бяха пръснати подноси с недоядена храна. Въздухът миришеше на плесен и на гнило. Ема преглътна, чудейки се дали не беше сбъркала, като беше дошла.

Артър седеше прегърбен в стола на бюрото си, провиснала коса падаше пред очите му.

— Искам да си вървят — тъкмо казваше. — Не ми харесва, че са тук.

— Знам. — Джулиън говореше с нежност, която изненада Ема. Как бе възможно да не е изпълнен с гняв. Самата тя бе изпълнена с гняв — заради всичко, което бе принудило Джулиън да порасне прекалено бързо. Всичко, което го беше лишило от детство. Как можеше да не си го мисли всеки път, щом погледне Артър. — Аз също искам да си вървят, ала не мога да направя нищо, за да ги отпратя. Трябва да бъдем търпеливи.

— Нуждая се от лекарството си — прошепна Артър. — Къде е Малкълм?

Ема потръпна при вида на изражението върху лицето на Джулиън… И Артър като че ли изведнъж я забеляза. Вдигна очи, погледът му беше прикован в нея… не, не в нея. В меча й.

— Кортана — каза той. — Изкован от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите: „Милостта е по-добра от отмъщението".

Ема погледна към Джулиън. Таванското помещение тънеше в сумрак, но тя видя ръцете, стиснати до тялото му. Дали й беше ядосан, задето го беше последвала?

— Ала Кортана никога не е бил строшаван — изтъкна тя.

— Това е просто история — каза Джулиън.

— В историите има истина — рече Артър. — Има истина в една от твоите картини, момче, или в залеза, или в един стих от Омир. Литературата е истина, дори да не е факт. Ако вярваш единствено във фактите и забравиш историите, мозъкът ти ще живее, ала сърцето ти ще умре.

— Разбирам, чичо. — Джулиън звучеше уморено. — Пак ще дойда. Моля те, хапни нещо. Става ли?

Артър зарови лице в ръцете си, поклащайки глава. Джулиън се отправи към стълбището, като по пътя си улови Ема за китката и я издърпа след себе си.

Не приложи истинска сила, но тя го последва въпреки това, слисана от физическото усещане на ръката му върху китката й. Тези дни той я докосваше единствено когато й поставяше руна и на Ема й липсваше дружеският допир, с който беше свикнала през годините на приятелството им: ръка, докоснала нейната, потупване по рамото. Тайният им език: пръсти, които рисуваха букви и думи върху кожата на другия, безмълвни и невидими за останалите.

Сякаш бе минала цяла вечност. И сега от мястото, където я беше докоснал, по ръката й пробягаха искри и тялото й бе горещо, парещо, объркано. Пръстите му се обвиха около китката й, докато излизаха през входната врата.

Когато тя се затвори зад тях, той я пусна и се обърна към нея. Въздухът беше тежък и плътен, и лепнеше по кожата й. Магистралата бе обвита в мъгла. Ема виждаше бушуващата сива повърхност на вълните, разбиващи се в брега; от тук те изглеждаха големи като китове. Виждаше луната, мъчеща се да изплува между облаците.

Джулиън беше запъхтян, сякаш беше тичал в продължение на мили. Облегна се на стената на Института, от влагата във въздуха тениската бе залепнала за гърдите му.

— Защо дойде на тавана?

— Съжалявам — отвърна Ема сковано. Ненавиждаше да се чувства така в присъствието на Джулс. Те рядко бяха имали скарване, което да не приключи с небрежно извинение или шега. Имах чувството, че се нуждаеш от мен и не можех да не дойда. — Разбирам, ако си сърдит…