Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Съжалявам за Диего.

Кристина вдигна ръка и я сложи върху неговата, пръстите му бяха нежни и хладни като върбови клонки. Изведнъж й се прииска да докосне повече от него, искаше да почувства кожата му под тениската, очертанията на челюстта му, там, където очевидно никога не се бе бръснал и никога нямаше да му се наложи да го направи.

— Не — каза тя. — Всъщност не съжаляваш. Нали?

— Кристина — прошепна Марк, мъничко безпомощно. — Може ли…?

Кристина поклати глава — ако го оставеше да я попита, никога нямаше да успее да му откаже.

— Не може — отвърна тя. — Ема.

— Знаеш, че то не е истинско. Обичам Ема, но не по този начин.

— Ала онова, което тя прави, е важно. — Кристина се отдръпна от него. — Джулиън трябва да го вярва.

Марк я погледна объркано и тя си спомни: той не знаеше.

Не знаеше за проклятието, за това, че Джулиън обича Ема, нито пък, че Ема обича Джулиън.

— Всички трябва да го повярват. Освен това — побърза да добави — да не забравяме за Кийрън. Ти току-що сложи край на връзката си с него. А аз току-що сложих край на връзката си с Диего.

Марк придоби още по-объркано изражение. Кристина предположи, че елфите не бяха възприели човешките идеи за това, че е нужно малко време, за да превъзмогнеш една неуспяла връзка.

Пък и тези идеи може би бяха глупави. Може би любовта си беше любов и намериш ли я, трябва просто да я вземеш. Тялото й определено крещеше на ума й да млъкне: искаше да обвие ръце около Марк, искаше да го прегърне, докато той я прегръщаше, да усети гърдите му до своите, всеки път, когато си поемеше дъх.

Нещо отекна в мрака. Прозвуча като счупването на огромен клон, последвано от протяжен, влачещ се звук. Кристина се обърна рязко, посягайки към своя меч пеперуда. Ала той беше вътре, върху нощното й шкафче.

— Мислиш ли, че е нощният патрул на центурионите? — прошепна на Марк.

Той също се взираше в мрака, присвил очи.

— Не. Това не беше звук на човек. — Той извади две серафимски ками и пъхна едната в ръката й. — Нито пък на животно.

Тежестта на оръжието в ръката й беше познато и успокояващо. След моментно забавяне, за да си сложи руна за нощно виждане, Кристина последва Марк в сенките на пустинята.

Кит открехна вратата на стаята си и надникна навън.

Коридорът беше празен. Никакъв Тай, седнал пред вратата с книга или пък излегнат на пода със слушалки в ушите. Никакви светлини, процеждащи се изпод другите врати. Само приглушеното сияние на редиците бели светлини по тавана.

Почти очакваше да се разнесе аларма, докато се прокрадваше през притихналата къща и отваряше входната врата, пронизителен писък или ярка светлина. Не се случи обаче нищо такова — чу се единствено звукът от обикновена тежка врата, която изскърца и се затвори зад него.

Ето че беше навън, на верандата над стъпалата, спускащи се до изпотъпканата трева пред Института и пътя, водещ към магистралата. Гледката на урвата над морето в далечината бе окъпана в лунна светлина, сребриста и черна, бяла пътека прорязваше водата.

Красиво е, помисли си Кит, премятайки сака си през рамо. Ала не достатъчно, за да остане. Не можеш да замениш свободата си за една гледка.

Той пое по стъпалата. Сложи крак върху първото и изгуби равновесие, дръпнат рязко назад. Сакът отхвръкна. Една ръка го стискаше силно за рамото; Кит се дръпна настрани, при което едва не падна по стълбите. Разпери ръце и се блъсна в нещо солидно. Чу приглушено сумтене и видя неясните очертания на една фигура, сянка сред сенките, да се надвесва над него, закривайки луната.

Миг по-късно и двамата падаха — Кит се сгромоляса по гръб на верандата, а тъмната сянка се строполи отгоре му. Той усети как в тялото му се забиха остри колене и лакти, а миг по-късно лумна светлина — едно от онези тъпи малки камъчета, които те наричаха магическа светлина.

— Кит — разнесе се глас над него… гласът на Тиберий. — Стига си се дърпал.

Тай отметна тъмната си коса от лицето. Беше коленичил върху Кит (на практика седеше върху слънчевия му сплит, от което на Кит му беше трудно да диша), облечен изцяло в черно, както правеха ловците на сенки, когато отиваха да се бият. Единствено ръцете и лицето му бяха непокрити и светлееха в мрака.

— Да не се опитваше да избягаш?

— Излязох да се поразходя — отвърна Кит.

— Лъжеш — каза Тай, вперил поглед в сака му. — Бягаше.

Кит въздъхна и отпусна глава на земята, така че тя издумка.

— Защо те е грижа какво правя?

— Аз съм ловец на сенки. Ние помагаме на хората.