Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Тя се огледа очаквателно наоколо.

— Леле — каза Кит. Действително беше Херондейл, помисли си Ема. Успял бе да вкара достойни за Джейс нива на безразличие и сарказъм в една-единствена дума.

— Бас държа, че нямаш търпение да влезеш в Академията — продължаваше Зара. — Тъй като си Херондейл, несъмнено ще блеснеш. Бих могла да кажа някоя добра дума за теб.

Кит не отговори. Даяна се прокашля.

— Е, какви са плановете ви за утре, Зара, Диего? Има ли нещо, с което Институтът би могъл да ви е от помощ?

— Сега, като го спомена — започна Зара, — би ни било невероятно полезно…

Всички, дори и Кит, се приведоха заинтригувано напред.

— …ако докато ни няма през деня, се погрижите за прането ни. Океанската вода страшно бързо съсипва дрехите, не смятате ли?

Нощта се спусна с внезапността на сенки в пустинята, ала въпреки шума на вълните, долитащ през прозореца, Кристина не можеше да заспи.

Измъчваха я мисли за дома. За майка й, за братовчедите й. За едни по-хубави, отминали дни с Диего и Хайме. Спомни си уикенда, който бяха прекарали веднъж, по следите на един демон в порутения, опустял Гереро Виехо. Призрачния пейзаж, който ги заобикаляше: полупотопените къщи, избуялите бурени, сгради, отдавна обезцветени от водата. Легнали на една скала под безбройните звезди, двамата с Хайме си бяха споделяли за какво най-много мечтаят на света: тя — да сложи край на Студения мир; той — да възвърне честта на семейството си.

Обзета от раздразнение, Кристина стана от леглото и слезе на долния етаж, осветявайки пътя си единствено с руническия си камък. Стълбището беше тъмно и притихнало, и тя стигна до задната врата на Института без да вдига никакъв шум.

Лунни лъчи обливаха малкото парче земя, където беше паркирана колата на Института. Зад него имаше градина, в която класически статуи от бял мрамор стърчаха нелепо от пустинния пясък.

Липсваше й розовата градина на майка й, с нейната неочаквана интензивност. Мирисът на цветята, по-сладостен от пустинния пелин; майка й, която се разхождаше между спретнатите лехи. Кристина се шегуваше с нея, че сигурно прибягва до помощта на магьосник, за да ги поддържа разцъфтели дори в най-горещите месеци.

Отдалечи се от къщата, отправяйки се към редиците диви сливи и елши. Когато дойде по-близо, зърна някаква сянка и замръзна, давайки си сметка, че не беше взела никакво оръжие със себе си. Глупачка , помисли си — пустинята беше пълна с опасности, не всички от които бяха свръхестествени. Пумите не правеха разлика между мундани и нефилими.

Не беше пума. Сянката се приближи и тя се напрегна, а после се отпусна. Беше Марк.

Косата му беше сребристобяла на лунните лъчи. Стъпалата му, подаващи се изпод ръба на дънките, бяха боси. Учудване пробяга по лицето му, когато я забеляза, после се приближи до нея без колебание и сложи ръка на бузата й,

— Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? — попита той. — Мислех си за теб и ето те тук.

Беше съвсем в стила на Марк да каже нещо такова, откровено описание на онова, което изпитваше. Понеже феите не можеха да лъжат, смяташе Кристина, и тъй като бе израснал край тях и се бе научил как да говори за любов с Кийрън, който бе горд и арогантен, ала неизменно честен. Елфите не свързваха истината със слабост и уязвимост, както правеха хората.

Това я изпълни със смелост.

— Аз също си мислех за теб.

Марк прокара палец по скулата й. Дланта му, уловила лицето й в шепа, беше топла до кожата й.

— Какво за мен?

— Изражението ти, когато Зара и приятелите й говореха за долноземците по време на вечерята. Болката ти…

Марк се засмя невесело.

— Би трябвало да го очаквам. Ако през последните пет години бях живял като ловец на сенки, несъмнено щях да съм свикнал с подобни приказки.

— Заради Студения мир?

Той кимна.

— Когато властващите вземат подобно решение, то вдъхва на онези, които вече са изпълнени с предразсъдъци, смелостта да дадат израз на дълбоко спотаяваната си омраза. Смятат, че просто имат куража да изрекат на глас онова, което всички мислят в действителност.

— Марк…

— Според Зара аз съм ненавиждан. — Очите на Марк бяха потъмнели. — Сигурен съм, че баща й е част от онази група, която настоява Хелън да остане заточена на остров Врангел.

— Хелън ще се върне — заяви Кристина. — Сега, когато ти си тук и се би толкова лоялно на страната на нефилимите, несъмнено ще й позволят да се върне.

Марк поклати глава, ала единственото, което каза, бе: