Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ала още докато се опитваше да се вкопчи в този образ, той се изплъзна между пръстите й като сух пясък. Като пясъка на плажа в нощта, когато двамата с Джулиън лежаха там, единствената нощ, която бяха споделили.

— Изглеждаш тъжна — каза Марк. — Толкова съжалявам, че заговорих за любов. — Той я докосна по бузата. — В един друг живот, може би. Ти и аз.

Ема отпусна глава до таблата на леглото.

— В един друг живот.

Тъй като кухнята беше прекалено малка, за да побере обитателите на Института, плюс още двайсетина центуриони, закуската беше поднесена в трапезарията. Портрети на различни Блекторновци наблюдаваха отвисоко чинии с яйца и бекон и поставки с препечени филийки. Кристина си проправяше път сред множеството, опитвайки се да остане незабелязана. Съмняваше се, че изобщо би дошла на закуска, ако отчаяно не се нуждаеше от кафе.

Огледа се наоколо за Ема и Марк, но те все още не бяха слезли. Ема не беше от онези, които стават рано, а Марк все още имаше склонност към нощта. Джулиън беше тук и сипваше храна, ала лицето му имаше приятното, почти празно изражение, което надяваше винаги, когато се намираше сред непознати.

Странно бе, помисли си Кристина, че го познаваше достатъчно добре, за да знае това. И двамата обичаха Ема и това ги свързваше, но той не подозираше, че Кристина го знае. Джулиън се опитваше да скрие любовта си към Ема, а Кристина се опитваше да скрие, че знае. Щеше й се да можеше да му предложи съчувствието си, но той само би се дръпнал ужасено…

— Кристина.

Тя едва не изпусна кафето си. Беше Диего. Изглеждаше ужасно: лицето му беше обтегнато, косата — разчорлена, под очите му имаше торбички. Носеше обикновени дрехи и като че ли си беше изгубил центурионската значка.

Кристина вдигна ръка.

— Aléjate de mί, Diego . [7] Махни се от мен, Диего. (Исп.) — Б. пр.

— Просто ме изслушай…

Някой застана между тях. Испанското момче с русолявата коса… Мануел.

— Чу я — заяви той, на английски. Все още никой не им обръщаше внимание — всички бяха погълнати от собствените си разговори. — Остави я на мира.

Кристина се обърна и излезе от стаята.

Вървеше, изпънала гръб, отказвайки да ускори крачка… заради когото и да било. Тя беше Росалес. Не искаше съжалението на центурионите.

Излезе през входната врата и пое бавно по стъпалата. Щеше й се Ема да беше будна. Можеха да отидат в тренировъчната зала и да си изкарат раздразнението с ритници и юмруци.

Вървеше почти слепешком, докато не се блъсна в усуканото стъбло на самодивското дърво, растящо сред рехавата трева пред Института. Издигаше се там заради елфите — дърво за бичуване, използвано за наказание. Беше останало дори след като наказанието беше свършило, а дъждът бе отмил кръвта на Ема от тревата и камъните.

— Кристина, моля те . — Тя се обърна рязко. Беше Диего, очевидно решил да не обърне внимание на Мануел. Действително изглеждаше ужасно. Сенките сякаш бяха вдълбани под очите му.

Беше я пренесъл през тази трева, спомни си Кристина, едва преди две седмици, когато беше ранена. Беше я прегърнал с всичка сила, шепнейки името й, отново и отново. И през цялото това време е бил сгоден за друга.

Тя облегна гръб на дървото.

— Наистина ли не разбираш защо не искам да те видя?

— Естествено, че разбирам — отвърна той. — Ала не е каквото си мислиш.

— Нима? Не си сгоден? От теб не се очаква да се ожениш за Зара?

— Тя ми е годеница. Само че… Кристина… по-сложно е, отколкото изглежда.

— Наистина не виждам как е възможно.

— Писах й — рече Диего. — След като с теб се събрахме. Казах й, че всичко свърши.

— Не мисля, че е получила писмото ти — заяви Кристина.

Диего зарови пръсти в косата си.

— Не, получила го е. Каза ми, че го е прочела и именно заради това е дошла тук. Сериозно, и през ум не ми е минавало, че ще го направи. Когато не ми отговори, реших, че всичко е свършило. Реших… наистина мислех, че съм свободен.

— Значи, снощи скъса с нея?

Той се поколеба и в този миг на колебание всяка мисъл, която Кристина бе таила в дълбините на сърцето си, всяка мимолетна надежда, че това е просто една голяма грешка, се стопи като мъгла, разпръсната от слънцето.

— Не съм — отвърна той. — Не мога.

— Но нали току-що каза, в писмото ти…

— Сега нещата са различни. Кристина, просто трябва да ми повярваш.

— Не — заяви тя. — Не трябва. Веднъж вече ти повярвах, въпреки това, което виждах с очите си. Не мога да съм сигурна дали каквото и да било от онова, което ми каза, е вярно. Не знам дали онова, което ми каза за Хайме е вярно. Къде е той?