Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Не разбирам как би могъл да направи нещо такова — каза Ема. — Наистина е странно. Той толкова те обича… Дойде тук заради теб.

Кристина издаде приглушен звук.

— Та ти дори не го харесваш!

— Харесвам го — е, харесвах го — понякога. Това със съвършенството е леко дразнещо. Но начинът, по който те гледаше — не беше преструвка.

— Той има годеница, Ема. Дори не просто приятелка. Годеница. Кой знае откога е сгоден. Сгоден. За да се ожени.

— Ще отида непоканена на сватбата — предложи Ема. — Ще изскоча от тортата и то не по секси начин. А с гранати или нещо такова.

Кристина се разсмя с глас, а после извърна лице.

— Просто се чувствам толкова глупаво. Излъга ме и аз му простих, а после ме излъга отново… каква идиотка съм? Как можах да си въобразя, че мога да му имам доверие?

— Защото искаше да му вярваш — отвърна Ема. — Познаваш го толкова отдавна, Тина, и това има значение. Когато някой е бил част от живота ти толкова дълго, да скъсаш всякакви връзки с него е, като да прережеш корените под едно растение.

Кристина дълго не отговори.

— Знам — каза най-сетне. — Знам защо го разбираш толкова добре.

Ема усети парещата горчилка, надигнала се в гърлото й, и побърза да я преглътне. Точно в този миг трябваше да помогне на Кристина, не да се отдава на собствените си терзания.

— Когато бях малка — каза тя, — с Джулс на практика всяка вечер идвахме тук по залез-слънце и чакахме зеленото сияние.

— Кое?

— Зеленото сияние. Когато слънцето залезе, тъкмо когато потъва зад хоризонта, за миг проблясва зелена светлина. — И двете погледнаха към водата. Слънцето се скриваше зад хоризонта, небето бе обляно в червено и черно. — Ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

— Наистина ли? — Гласът на Кристина беше тих, очите й — отправени към хоризонта, като тези на Ема.

— Не знам — призна си Ема. — Вече съм си пожелала толкова много неща. — Слънцето се спусна още няколко сантиметра по-ниско. Ема опита да си намисли желание. Дори когато беше малка, знаеше, че има неща, които не можеш да си пожелаеш: мир по света, мъртвите ти родители да се върнат. Вселената не може да се обърне наопаки заради теб. Желанията помагаха само за по-простичките неща: сън без кошмари, още един ден безопасност за най-добрия ти приятел, слънце на рождения ти ден.

— Спомняш ли си — попита Ема, — преди отново да видиш Диего, каза, че би трябвало да отидем заедно в Мексико? Да прекараме една година там?

Кристина кимна.

— Ще мине още време, докато съм в състояние да пътувам — продължи Ема. — Навършвам осемнайсет години едва през зимата. Но когато го направя…

Да се махне от Лос Анджелис. Да прекара цяла година с Кристина, в учене, тренировки и пътуване.

Без Джулс. Ема преглътна от болката, надигнала се при тази мисъл. Болка, с която щеше да е принудена да се научи да живее.

— Много би ми харесало — увери я Кристина. Слънцето вече бе само златен сърп. — Наистина бих искала да го направим. И може би да забравя Диего.

— Ала тогава, заедно с лошите, ще трябва да забравиш и всички хубави неща. — Ема преплете пръсти с тези на Кристина. — Той не е правилният човек за теб. Не е достатъчно силен. Непрекъснато те разочарова. Знам, че те обича, но това не е достатъчно.

— Очевидно не съм единствената, която обича.

— Може би е започнал да излиза с нея, за да те забрави — предположи Ема. — А после успя да те спечели обратно, въпреки че не го е очаквал, и не е знаел как да скъса с нея.

— Ама че идиот — заяви Кристина. — Искам да кажа, ако беше вярно, а то не е.

Ема се засмя.

— Е, добре де, и аз не го вярвам. — Тя се приведе напред. — Виж, защо просто не ми позволиш да му дръпна един бой заради теб. Ще се почувстваш много по-добре.

— Ема, не. Да не си го докоснала с пръст. Говоря сериозно.

— Бих могла просто да го понаритам — предложи Ема. — Краката ми са не по-малко смъртоносни. — Тя ги размърда.

— Обещай ми, че няма да го докоснеш. — Кристина я погледна толкова свирепо, че Ема вдигна отбранително свободната си ръка.

— Добре, добре, обещавам. Няма да докосна Съвършения Диего.

— И няма да викаш на Зара — добави Кристина. — Тя не е виновна. Сигурна съм, че дори не подозира за моето съществуване.

— В такъв случай мога само да я съжалявам — заяви Ема. — Защото ти си един от най-страхотните хора, които познавам.

Кристина се усмихна. Слънцето вече почти се беше скрило. Цяла година с Кристина, помисли си Ема. Цяла година далеч от всичко, от всички, които й напомняха за Джулс. Една година, за да забрави. Стига да бе в състояние да издържи.