Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Не забравяй какво те помолих на покрива — тихо каза Клеъри на Ема, сложила ръце на раменете й. — Какво ми обеща.

Ема кимна, с необичайно сериозно изражение. Клеъри се извърна от нея и вдигна стилито си, готвейки се да отвори Портал, който да ги отведе в царството на феите. Тъкмо когато под ръцете й заструиха сенки и очертанията на вратата започнаха да блещукат на фона на сухия въздух, вратата на Института отново се отвори рязко.

Този път беше Дру; кръглото й личице беше притеснено и тя усукваше една от плитките около пръста си.

— Ема, май ще е най-добре да дойдеш — каза тя. — Нещо стана с Кристина.

Нямаше да играе глупавата им игра на шпиониране, помисли си Кит. Колкото и да изглеждаше, че се забавляват, скрити зад перилата, наблъскани в един ъгъл на втория етаж, откъдето се виждаше преддверието на Института.

Играта включваше най-вече опити да разберат какво си говорят хората долу само по езика на тялото и жестовете им. Ливи беше безкрайно изобретателна, способна да си представи драматични сценарии между хора, които вероятно просто си бъбреха за времето — вече беше решила, че хубавото азиатско момиче със звездите на якето е влюбено в Джулиън и че двама от другите центуриони бяха шпиони на Клейва.

Тай по-рядко изказваше мнение, но Кит подозираше, че неговите предположения бяха по-близо до истината. Страшно го биваше да забелязва малките подробности, като кой семеен символ върху чие яке беше и какво означаваше това за произхода им.

— Какво мислиш за Съвършения Диего? — попита Ливи Кит, когато той се върна, след като се сбогува с Клеъри и Джейс. Беше присвила колене до тялото си, прегърнала дългите си крака с ръце. Къдравата й опашка подскачаше върху раменете й.

— Самодоволно копеле — отсече Кит. — Косата му е прекалено хубава. Нямам доверие на хора, чиято коса е толкова хубава.

— Според мен момичето с кока му е ядосано — каза Тай, привеждайки се към перилата. Деликатното му лице сякаш се състоеше само от остри върхове и ъгли. Кит проследи погледа му и видя Диего, потънал в разговор със светлокожо момиче, което ръкомахаше оживено.

— Пръстенът. — Ливи улови ръката на Кит и я обърна. Пръстенът на Херондейл проблесна върху пръста му. Кит вече беше забелязал изящните птици с разперени крила, гравирани по протежение на цялата халка. — Джейс ли ти го даде?

Кит поклати глава.

— Клеъри. Каза, че е принадлежал на Джеймс Херондейл.

— Джеймс… — Ливи изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо. Миг по-късно изписка и пусна ръката му, когато над тях падна сянка.

Беше Ема.

— Окей, малки шпиони — каза тя. — Къде е Кристина? Вече проверих в стаята й.

Ливи посочи нагоре и Кит се намръщи — мислеше, че на третия етаж има само тавански помещения.

— А — каза Ема. — Благодаря. — Тя тръсна ръце до тялото си. — Само да се докопам до Диего…

От долното ниво се разнесе силно възклицание. И четиримата погледнаха натам тъкмо навреме, за да видят как бледото момиче зашлевява Диего през лицето.

— Какво…? — За миг Ема изглеждаше изумена, а после отново придоби яростно изражение. Обърна се рязко и пое към стълбите.

Тай се усмихна — с къдриците и светлите си очи приличаше на херувимче, нарисувано на стената на някоя църква.

— Онова момиче действително му е било ядосано — заяви той, видимо доволен, че се е оказал прав.

Кит се разсмя.

Небето над Института беше лумнало в най-различни цветове: яркорозово, кървавочервено, наситено златно. Слънцето залязваше и пустинята беше окъпана в сиянието му.

Самият Институт блещукаше, блещукаше и водата, далеч, далеч, където очакваше слънцето да се потопи в нея.

Кристина беше точно там, където Ема очакваше: седнала прилежно, както винаги, кръстосала крака, якето й — постлано под нея.

— Не тръгна след мен — каза, когато Ема се приближи. Вятърът си играеше с черната й коса, перлите в ушите й проблясваха. Медальонът на шията й също искреше, а думите върху него изпъкваха на ярките слънчеви лъчи: Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.

Ема се отпусна на покрива до приятелката си, толкова близо, колкото беше възможно. Посегна и улови ръката й, стискайки я в своята.

— За Диего ли говориш?

Кристина кимна. По лицето й нямаше следи от сълзи; всъщност изглеждаше учудващо спокойна.

— Онова момиче просто се появи и заяви, че му е годеница — обясни Кристина. — Помислих си, че е някаква грешка. Дори когато се обърнах и избягах от стаята, мислех, че е някаква грешка, че ще дойде след мен и ще ми обясни. Но той не го направи, което означава, че е останал заради нея. Защото тя наистина му е годеница и е по-важна от мен.