Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Какво искаш? — попита той. — Късно е и Марк сигурно вече те чака.

— Марк? — За миг почти бе забравила за Марк.

— Видях го да влиза в стаята ти.

От четката му капна вода и се пръсна на пода. Зад гърба му Ема виждаше стаята му — не беше влизала тук сякаш от цяла вечност. Част от пода беше застлана с найлон и тя зърна по-ярките петна на стената, където очевидно беше прерисувал стенописа, който покриваше цялата стая.

Спомняше си кога го беше нарисувал, след като се бяха върнали от Идрис. След Тъмната война. Лежаха будни в леглото, както често правеха, още от съвсем малки. Ема му бе разказала, че е намерила книга с приказки в библиотеката, от онези, които мунданите четели преди векове: как били зловещи и пълни с убийства и тъга. Разказала му бе за замъка на Спящата красавица, обграден от непроходими тръни и как според приказката стотици принцове опитали да си пробият път през тях, за да спасят принцесата, ала до един се наболи до смърт на бодлите, а костите им останали да се белеят на слънцето.

На следващия ден Джулиън бе изрисувал стаята си: замъка и стената от тръни, проблясващите кости и тъжния принц със счупен меч до себе си. Ема бе впечатлена, въпреки че цяла седмица бяха принудени да спят в нейната стая, докато боята изсъхне.

Никога не го бе попитала защо този образ и тази история бяха докоснали сърцето му. Знаеше, че ако иска да й каже, щеше да го направи.

Тя се прокашля.

— Каза, че бих могла да причиня болка на Диего, без да го докосна и с пръст. Какво имаше предвид?

Джулиън прокара свободната си ръка през косата си. Беше разрошен… и толкова привлекателен, че болеше.

— Вероятно ще е по-добре да не ти казвам.

— Той нарани Кристина — заяви Ема. — И не мисля, че изобщо го е грижа.

Джулиън вдигна ръка, за да потърка тила си. Мускулите на гърдите и корема му се раздвижиха, когато се протегна, и тя съвсем ясно си даде сметка за кожата му, така близо до нея, и отчаяно й се прииска да можеше да върне времето назад и отново да бъде онази, която не се пръсваше на безброй късчета само от вида на Джулиън (с когото бе израснала и когото бе виждала полугол безброй пъти) без риза.

— Зърнах лицето му, когато Кристина избяга от фоайето — обясни той. — Не мисля, че е нужно да се тревожиш за това, че не го боли. — Той сложи ръка на бравата. — Никой не може да прочете мислите на другите, нито да прозре мотивите им. — Нито дори ти, Ема.

И той затвори вратата пред лицето й.

Марк се беше излегнал на пода пред леглото на Ема. Беше бос и се бе увил наполовина в едно одеяло.

Изглеждаше заспал, очите му — засенчени полумесеци на фона на бледата му кожа, но той отвори едва-едва синьото си око, когато Ема влезе в стаята.

— Наистина ли е добре?

— Кристина? Да. — Ема приседна на пода до него, облягайки се на таблата на леглото. — Гадно се получи, но тя ще се оправи.

— Според мен ще бъде трудно — каза той с натежал от сън глас, — да бъде заслужена.

— Ти я харесваш — попита Ема, — нали?

Марк се обърна настрани и впи в нея онзи изпитателен елфически поглед, от който я обземаше чувството, че стои самичка насред поле и гледа как тревата се полюшва на вятъра.

— Естествено, че я харесвам.

Ема наруга наум интензивността на елфическия език — за тях харесвам не означаваше нищо: те живееха в свят на любов или омраза, презрение или обожание.

— Сърцето ти изпитва нещо към нея — каза тя.

Марк се надигна и седна.

— Според мен тя не би… не би могла да изпитва същото към мен.

— Защо не? — попита Ема. — Знаеш, че няма предразсъдъци по отношение на елфите. Харесва те.

— Тя е мила, нежна, с голямо сърце. Разумна, трезвомислеща, мила…

— „Мила" вече го каза.

Марк я погледна свирепо.

— Изобщо не прилича на мен.

— Не е нужно да си приличаш с някого, за да го обичаш — изтъкна Ема. — Вземи нас двамата. Доста си приличаме, а не изпитваме нищо такова един към друг.

— Само защото ти си обвързана с другиго — заяви Марк простичко и Ема го зяпна учудено. Знае за Джулс , помисли си, обзета за миг от паника, преди да си спомни лъжата си за Камерън.

— За което може само да се съжалява — каза тя лековато, мъчейки се да забрани на сърцето си да задумка учестено. — Ти и аз заедно би било… толкова лесно.

— Страстта не е нещо лесно. Нито липсата й. — Марк се приведе към нея. Рамото му беше топло до нейното. Ема си спомни целувката им, пръстите си в меката му коса. Тялото му до нейното, податливо и силно.