Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Никой никога не отговоря с „да" на този въпрос — заяви Ема тъжно.

— Веднъж Магнус ме запозна с един магьосник, който имаше същите пипала — отбеляза Клеъри. — Името му беше Марвин.

— Предполагам, че това не са останките на Марвин — обади се Джулиън.

— Не съм сигурна дали са чиито и да било останки — отвърна Клеъри. — За да заповядваш на морски демони, ти трябва или Вокалът на смъртните, или нещо такова — парче от могъщ демон, което да омагьосаш. Според мен разполагаме с неоспоримо доказателство, че смъртта на Малкълм е свързана с наскорошните нападения на морски демони.

— И сега какво? — попита Ема, гледайки пипалото накриво. Тя не обичаше особено океана, нито чудовищата, които го обитаваха, макар на сушата да бе готова да се бие с всеки и всичко.

— Сега се връщаме в Института — заяви Клеъри, — за да решим какъв ще бъде следващият ни ход. Кой иска да носи пипалото?

Нямаше доброволци.

— Шегуваш се — отсече Кит. — За нищо на света няма да скоча от там.

— Не бързай да отказваш. — Джейс се наведе от гредата. — Учудващо лесно е.

— Пробвай се — извика и Ема.

Беше се появила в тренировъчната зала, след като се бяха върнали от къщата на Малкълм, любопитна да види как върви. Беше открила Тай и Ливи да седят на пода и да гледат как Джейс се мъчи да убеди Кит да хвърли няколко ножа (което той беше готов да стори), след което да се научи как да скача и да пада (което не беше).

— Баща ми ме предупреди, че ще се опитате да ме убиете — заяви Кит.

Джейс въздъхна. Облечен в бойни дрехи, той балансираше върху сложната плетеница от греди, опасваща стръмния таван на тренировъчната зала, на височина между пет и десет метра. Ема се бе научила как да пада именно от тях, чупейки си някоя и друга кост през годините.

Всеки ловец на сенки трябваше да знае как да се катери — демоните бяха бързи и нерядко — многокраки, пъплещи по сградите като паяци. Също толкова важно бе да се научи как да пада.

— Можеш да го направиш — извика Ема.

— Нима? И какво ще стане, ако се разпльоскам на пода? — попита Кит.

— Ще бъдеш погребан с цял куп почести — отвърна Ема. — Ще положим тялото ти в лодка и ще те бутнем от някой водопад като викинг.

Кит я изгледа свирепо.

— Това е от един филм.

Ема сви рамене.

— Възможно е.

Губещ търпение, Джейс скочи от най-високата греда. Направи грациозно салто във въздуха и се приземи безшумно, полуприклекнал, след което се изправи и намигна на Кит.

Ема потисна усмивката си. Доста беше хлътнала по Джейс, когато беше на дванайсет години. По-късно увлечението й се беше превърнало в желание да бъде Джейс, да бъде най-добрата — най-добрата в оцеляването, най-добрият боец, най-добрият ловец на сенки.

Все още не го беше постигнала, но и не беше престанала да се опитва.

За миг Кит изглеждаше впечатлен, а после отново се намръщи. Изглеждаше дребничък, застанал до Джейс. Беше горе-долу с ръста на Тай, но не толкова атлетичен. Ала потенциалната нефилимска сила беше там, в очертанията на ръцете и раменете му. Ема го беше виждала да се бие, когато животът му беше в опасност. Знаеше на какво е способен.

— Можеш да го направиш — заяви Джейс, посочвайки към гредата, а после към Кит. — Стига да искаш.

Ема съвсем ясно разчете какво казваха очите на Кит. Ами ако никога не поискам?

— Какво беше мотото на нефилимите?

— Ние сме прах и сенки — обади се Тай, без да вдига поглед от книгата си.

— Някои от нас са особено красив прах — добави Джейс в същия миг, в който вратата се отвори и Клеъри подаде глава в стаята.

— Елате в библиотеката. Пипалото започна да се топи.

— Направо ме подлудяваш с тези твои секси приказки — каза Джейс, докато си обличаше якето.

— Възрастни — каза Кит с нотка на отвращение в гласа и излезе от стаята. Ема видя развеселено как Тай и Ливи начаса се изправиха и го последваха. Какво ли беше предизвикало интереса им към Кит — дали само това, че бяха на една възраст? Джейс, предполагаше, би го отдал на прословутия чар на Херондейловци, макар че от онова, което тя знаеше, Херондейловците, които го бяха предшествали директно, определено не преливаха от чар.

В библиотеката цареше известен хаос. Пипалото действително бе започнало да се топи, превръщайки се в лепкава зелено-розова локвичка слуз, която ужасяващо напомняше на Ема за разтопени желирани бонбони. Както Даяна изтъкна, това означаваше, че времето, с което разполагаха, за да идентифицират на какъв демон принадлежи то, значително бе намаляло. Тъй като Магнус не си вдигаше телефона, а никой не искаше да замесват Клейва, не им оставаше друго, освен доброто старо ровене из книгите. На всекиго беше връчена купчина дебели томове върху морските създания и те се пръснаха из библиотеката, за да разглеждат рисунки, скици, чертежи, както и по някоя прикачена снимка тук-там.