Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Беше наистина красив. Много по-красив от Марк например, ако трябваше да бъде напълно обективна. Чертите му бяха по-правилни, челюстта — по-строга, гърдите и раменете — по-широки.

Кристина отмести няколко парчета боядисан хоросан. Двамата с Диего се бяха заели с източната част на къщата, където, почти бе сигурна, трябва да се бяха намирали спалнята и дрешникът на Малкълм, защото непрекъснато откриваше парчета от дрехи.

— Всъщност си мислех за Хайме.

— О. — Тъмните очи на Диего бяха пълни със съчувствие. — Нормално е да ти липсва. И на мен ми липсва.

— Тогава защо не се чуеш с него?

Знаеше, че думите й прозвучаха рязко. То бе по-силно от нея. Не беше сигурна защо Диего я побъркваше, и то не по един хубав начин. Може би защото толкова дълго го беше обвинявала, задето я беше предал, че й беше трудно да надмогне гнева си. Може би защото това, че вече не го винеше, означаваше, че още повече вини Хайме, което не й се струваше справедливо, при положение че Хайме не беше тук, за да се защити.

— Нямам представа как да го намеря — отвърна Диего.

— Никаква ли? Не знаеш къде е или как да се свържеш с него? — Май беше пропуснала тази част. Може би защото Диего не я беше споменал.

— Не иска да му досаждам — обясни той. — Всичките ми огнени съобщения се връщат. Не говори и с баща ни. — Майка им беше починала. — Нито с когото и да било от братовчедите ни.

— Откъде изобщо си сигурен, че е жив? — попита Кристина и начаса се разкая. Очите на Диего пламнаха.

— Той все още е малкият ми брат. Щях да разбера, ако беше мъртъв.

— Центурионе! — Беше Клеъри, викаща го от върха на хълма.

Диего се затича нагоре през отломките, без да поглежда назад. Кристина си даваше сметка, че го беше разстроила; чувство на вина се разля по тялото й и тя изрита голямо парче хоросан, от което, като клечка за зъби, стърчеше метален прът.

То се търкулна настрани и Кристина примига срещу предмета, който се показа отдолу, след което се наведе и го вдигна. Ръкавица… мъжка кожена ръкавица, мека като коприна, ала хилядократно по-здрава. Върху кожата беше отпечатана рисунка на златна корона, прекършена надве.

— Марк! — извика тя. — Necessito que veas algo ! [4] Трябва да видиш нещо! (Исп.) — Б. пр.

Миг по-късно осъзна, че бе толкова слисана, че го бе извикала на испански, но то като че ли нямаше значение. Марк вече бе дошъл, скачайки пъргаво през камъните. Стоеше над нея, а вятърът повдигаше меките бледозлатисти къдрици от заострените връхчета на ушите му. Изглеждаше разтревожен.

— Какво има?

Кристина му подаде ръкавицата.

— Това не е ли символът на един от Дворовете на феите?

Марк я обърна в ръката си.

— Счупената корона е символът на краля на тъмните феи — измърмори той. — Смята се за истинския крал и на двата Двора и докато не се възцари над тях, короната ще си остане строшена надве. — Той наклони глава на една страна, като птица, изучаваща котка от безопасно разстояние. — Ала тези ръкавици… Кийрън имаше такива, когато дойде в Лова. Изработката им е прекрасна. Малцина, освен елфическите благородници, могат да ги носят. Всъщност малцина, освен синовете на краля.

— Не мислиш, че е на Кийрън, нали? — попита Кристина.

Марк поклати глава.

— Неговите бяха… унищожени. В Лова. Но това означава, че този, който е посетил Малкълм и я е оставил, е бил или някой с високо положение в Двора, или самият крал.

Кристина се намръщи.

— Много странно, че е тук.

Косата й се бе изплъзнала от плитките и дългите къдрици се развяваха около лицето й. Марк се пресегна, за да прибере една от тях зад ухото й. Пръстите му докоснаха бузата й. Очите му бяха замечтани, далечни. Кристина потръпна лекичко от интимността на този жест.

— Марк. Недей.

Той отпусна ръка. Не изглеждаше ядосан, както ставаше с доста момчета, когато ги помолеха да не докосват едно момиче. Изглеждаше озадачен и мъничко тъжен.

— Заради Диего?

— И Ема — отвърна Кристина съвсем тихо.

Учудването му нарасна.

— Но ти знаеш , че…

— Марк! Кристина!

Беше Ема, която заедно с Джулиън се беше присъединила към Диего и Клеъри. Благодарна, че не се налага да отговори на Марк, Кристина изкачи на бегом купчината камъни и стъкло, доволна, че тежките обувки и бойното облекло я предпазват от всякакви остри ръбове.

— Намерихте ли нещо? — попита, когато стигна до малката групичка.

— Някога искала ли си да разгледаш отблизо едно гнусно пипало? — попита Ема.

— Не — отвърна Кристина, приближавайки се предпазливо. Клеъри наистина държеше нещо отблъскващо увиснало, набучено на върха на странното й оръжие. То имаше зелена, петниста кожа с розови смукалца и се гърчеше лекичко.