Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Не — отвърна Джулиън. — За дребните неща, като главоболие, целителните руни са достатъчни. За по-сериозните неща Мълчаливите братя са нашите лечители. Мунданската медицина е строго забранена. Но ако мислиш, че има нещо, което би трябвало да знаем за Тай…

Понякога на Кит му се искаше да мрази Джулиън. Наистина. Джулиън като че ли обожаваше правилата; беше непреклонен, дразнещо спокоен и точно толкова безстрастен, колкото всички твърдяха, че са ловците на сенки. Само дето не беше така. Обичта, с която беше пропит гласът му, когато изрече името на брат си, издаваше истината.

Кит усети как тялото му се напряга. Разговорът с Джейс по-рано бе облекчил част от тревогата, която изпитваше, откакто баща му беше умрял. Джейс бе накарал всичко да изглежда така, сякаш щеше да бъде лесно. Сякаш все още се намираха в свят, където можеш да дадеш шанс на нещо и да видиш какво ще излезе.

Ала сега, докато се взираше в сивата магистрала пред себе си, се зачуди как изобщо си бе въобразил, че би могъл да живее в свят, където цялото знание, което притежаваше, бе смятано за грешно, където всичките му ценности (каквито и да бяха, след като беше израснал с баща, чийто прякор беше Мошеника Рук) бяха преобърнати с главата надолу.

Където да общува с тези, към които принадлежеше заради кръвта във вените си, означаваше да си навлече омразата на онези, с които беше израснал.

— Забрави. Не исках да кажа нищо особено за Тай. Просто безсмислени мундански работи.

— Съжалявам, Кит — каза Джулиън. Вече бяха на крайбрежната магистрала. Водата се простираше в далечината пред тях, кръглата луна, издигнала се високо в небето, рисуваше съвършена бяла пътека в средата на морето. — За това, което се случи на Пазара.

— Сега те ме мразят. Всички, които познавах някога.

— Не — отвърна Джулиън. — Боят се от теб. Има разлика.

Може би действително беше така, помисли си Кит. Ала точно в този момент не беше сигурен, че това има значение.

Кристина стоеше на върха на хълма, където някога се намираше къщата на Малкълм Фейд, и се взираше в развалините наоколо.

Малкълм Фейд. Не го познаваше така, както го бяха познавали семейство Блекторн. Той бе техен приятел (или поне така си мислеха те) от пет години насам, живеещ само на няколко километра от там, във внушителна къща от стъкло и стомана насред сухите хълмове на Малибу. Кристина беше идвала тук веднъж, заедно с Даяна, и бе останала очарована от непринудените маниери и чувството за хумор на Малкълм. Беше си помислила, че й се ще върховният магьосник на Мексико Сити да беше като Малкълм — младолик и очарователен, а не кисела старица с прилепови уши, която живееше в парка „Линкълн".

А после Малкълм се беше оказал убиец и всичко беше рухнало. Лъжите бяха разкрити, доверието им в него — разбито, а животът на Тави — изложен на опасност, докато не бяха успели да си го върнат, а Ема се беше разправила с Малкълм, забивайки меч в корема му.

До ушите на Кристина долиташе шумът на колите, фучащи по магистралата под нея. Бяха се покатерили по хълма, за да стигнат до тук, и тя се чувстваше потна, а тялото я сърбеше. Клеъри Феърчайлд стоеше върху купчината отломки от къщата на Малкълм, въоръжена с причудлив предмет, който приличаше на нещо средно между серафимска кама и една от онези машинки, които мунданите използваха, за да намират метал, скрит под пясъка. Марк, Джулиън и Ема се бяха пръснали из рухналата къща и пресяваха метала и стъклото.

Джейс бе изявил желание да прекара деня заедно с Кит в тренировъчната зала на Института и Кристина му се възхищаваше за това. Бяха я възпитали да вярва, че нищо не е по-важно от семейството, а Кит и Джейс бяха единствените ловци на сенки, в чиито вени течеше кръвта на Херондейл. Освен това момчето имаше нужда от приятели. Особено хлапе беше той — прекалено малък, за да е красив, ала големите му сини очи те изпълваха с желание да му вярваш, дори докато ти пребърква джоба. В него имаше палава искрица, която й напомняше за Хайме, най-добрия й приятел от детството… палавост, която лесно можеше да премине в престъпност.

— En que piensas ? [3] За какво мислиш? (Исп.) — Б. пр. — попита Диего, приближавайки се зад нея. Носеше дънки и туристически обувки. На Кристина й се искаше да не я дразни това, че настояваше да закачи центурионската си значка дори на ръкава на напълно обикновената си черна тениска.