Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Има ли някъде място, където бихме могли да поговорим? — попита Клеъри. Беше толкова дребна, помисли си Ема, че понякога й беше лесно да забрави, че е на двайсет и няколко години. Косата й беше прибрана на плитки, което я караше да изглежда още по-млада.

— На покрива — реши Ема. — Ела с мен.

Тя поведе Клеъри по стъпалата към отвора на тавана, извеждайки я на потъналия в мрак покрив. Не се бе качвала тук от нощта, когато бе дошла с Марк. Оттогава сякаш бяха минали години, макар да знаеше, че са само няколко седмици.

Горещината на деня бе оставила черния покрив горещ и лепкав. Ала нощта бе хладна (пустинните нощи винаги бяха хладни, температурата падаше главоломно в мига, в който слънцето залезеше) и ветрецът, повяващ откъм океана, рошеше влажната коса на Ема.

Тя прекоси покрива, следвана от Клеъри, и отиде до любимото си местенце, откъдето се разкриваше изглед към океана под тях, магистралата — потъваща в хълма под Института и обгърнатите в сенки върхове на планините в далечината.

Ема приседна на ръба на покрива, свила колене пред себе си, оставяйки пустинният въздух да милва кожата и косата й. Лунната светлина посребряваше белезите й, особено най-плътния белег от вътрешната страна на дясната й ръка. Беше го получила в Идрис, когато се бе събудила там, търсейки родителите си с писъци, и Джулиън, знаещ от какво има нужда, бе сложил Кортана в ръцете й.

Клеъри се намести леко до нея, наклонила глава настрани, сякаш слушаше гръмовното дишане на океана, мекото плискане на вълните, които ту идваха, ту се отдръпваха.

— Е, що се отнася до изгледа, Нюйоркският институт определено не може да се мери с вас. От покрива там виждам единствено Бруклин. — Тя се обърна към Ема. — Джем Карстерс и Теса Грей ти пращат поздрави.

— Те ли ви казаха за Кит? — попита Ема. Джем беше много далечен и много стар роднина на Ема — въпреки че не изглеждаше на повече от двайсет и пет, той всъщност бе на около сто двайсет и пет години. Теса, неговата съпруга, беше могъща магьосница. Именно те бяха открили съществуването на Кит и баща му, тъкмо навреме, за да видят как Джон Рук бива убит от демони.

Клеъри кимна.

— Те са на мисия. Дори на мен не казаха какво търсят.

— Мислех, че издирват Черната книга?

— Възможно е. Знам, че първо ще отидат в Спираловидния лабиринт. — Клеъри се облегна на ръцете си. — Знам, че на Джем му се иска да бъде до теб. Да бъде някой, с когото да говориш. Казах му, че винаги можеш да говориш с мен, но ти не си се обаждала от нощта, след като Малкълм умря…

— Той не умря. Аз го убих — прекъсна я Ема. Постоянно трябваше да си напомня, че беше убила Малкълм, забила бе Кортана в корема му, защото то й се струваше толкова невероятно. Освен това болеше, така, както боли, когато изведнъж се блъснеш в бодлива тел — неочаквана болка, появила се от нищото. Въпреки че той си го беше заслужил, все пак болеше. — Не би трябвало да се чувствам виновна, нали? Той беше ужасен човек. Принудена бях да го направя.

— Да и да — отвърна Клеъри. — Но това невинаги оправя нещата. — Тя се пресегна и като сложи пръст под брадичката на Ема, обърна лицето й към себе си. — Виж, ако има някой, който разбира какво изпитваш, това съм аз. Аз убих Себастиан. Собствения си брат. Забих нож в него. — В този миг Клеъри изглеждаше много по-млада, отколкото беше; за миг сякаш бе на възрастта на Ема. — Все още мисля за него, сънувам го. У него имаше и нещо добро… не много, само зрънце, но то ме преследва и до днес. Този мъничък потенциал, който унищожих.

— Той беше чудовище — каза Ема ужасено. — Убиец, по-лош от Валънтайн, по-лош от когото и да било. Трябваше да го убиеш. Ако не го беше сторила, той буквално щеше да унищожи света.

— Знам. — Клеъри отпусна ръка. — За Себастиан нямаше шанс за изкупление. Ала това не спира сънищата, нали? В тях понякога все още виждам брата, който можех да имам, в един друг свят. Онзи със зелените очи. Ти навярно също виждаш приятеля, за какъвто си мислела Малкълм. Когато хората умрат, сънищата ни за това, какви биха могли да бъдат, не умират с тях. Дори ако нашата ръка е сложила край на живота им.

— Мислех си, че ще бъда щастлива — каза Ема. — През всички тези години единственото, което исках, бе да си отмъстя. Да си отмъстя на онзи, който уби родителите ми. Сега знам какво се е случило с тях и убих Малкълм. Ала единственото, което изпитвам, е… празнина.

— Аз се чувствах по същия начин след края на Тъмната война — каза Клеъри. — Толкова дълго бях прекарала в бягство и битки, и отчаяние. А после нещата отново станаха обикновени. Нямах доверие на това затишие. Свикваме да живеем по един начин, дори ако той е лош или труден. И когато всичко отмине, остава дупка. В природата ни е да се опитваме да я запълним с тревоги и страх. Може да отнеме известно време, докато вместо това я напълним с хубави неща.