Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кит отстъпи назад, оглеждайки се… виждайки сякаш за първи път лицата, обърнати към него, повечето — безизразни и недружелюбни, много от тях — несдържано любопитни.

— Кит… — започна Джулиън и му подаде ръка.

Ала Кит беше побягнал.

На Джулиън му бяха необходими само няколко мига, докато го настигне — той всъщност не се опитваше да избяга, по-скоро си пробиваше слепешком път през тълпата, без посока. В крайна сметка се беше озовал пред масивна сергия, която бе почти рухнала.

От нея беше останала само купчина греди. Изглеждаше така, сякаш някой я беше направил на парчета с голи ръце. Назъбени парчета дърво лежаха разпилени наоколо, а в горната й част на една страна висеше табела, на която пишеше: ОТЧАСТИ СВРЪХЕСТЕСТВЕН? НЕ СИ САМ. ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ ИСКАТ ДА СЕ ЗАПИШЕШ В ЛОТАРИЯТА НА СПОЛУКАТА! ПОКАНИ КЪСМЕТА В ЖИВОТА СИ!

— Пазителят — каза Кит. — Това е бил Малкълм Фейд?

Джулиън кимна.

— Той накара баща ми да се забърка с Последователите и Среднощния театър. — Тонът на Кит беше почти замислен. — Малкълм е виновен за смъртта му.

Джулиън не каза нищо. Джони Рук не беше цвете за мирисане, но все пак беше бащата на Кит. Човек има само един баща. Пък и Кит беше прав.

Изведнъж той се раздвижи и с всичка сила стовари юмрук в табелата, която издрънча на земята и в мига преди Кит да дръпне ръката си назад, потръпвайки, Джулиън зърна у него искрица от нефилимската му същност. Ако Малкълм не беше мъртъв, Джулиън вярваше, че Кит щеше да го убие.

Малка тълпа ги беше последвала от сергията на Хаясинт и ги зяпаше. Джулиън сложи ръка върху гърба на Кит и той не се опита да я отърси.

— Да вървим — каза Джулиън.

Ема се изкъпа внимателно — проблемът с това, да имаш дълга коса, когато си ловец на сенки, бе, че след битка никога не знаеш дали в нея няма демонска кръв. Веднъж тилът й беше зелен цяла седмица.

Когато се върна в спалнята си, по анцуг и потниче, подсушавайки косата си със зелена хавлия, откри Марк да чете „Алиса в Страната на чудесата", сгушен в долната част на леглото й.

Носеше памучно долнище на пижама, което Ема беше купила за три долара. Марк наистина го харесваше, защото беше широко и меко, и доста приличаше на панталоните, които беше носил в земите на елфите. Ако го смущаваше това, че бяха с десен на зелени детелини, върху които бяха избродирани думите БЪДИ КЪСМЕТЛИЯ, с нищо не го показваше. Когато Ема влезе в стаята, той се надигна, прокара ръце през косата си и й се усмихна.

Марк имаше усмивка, която можеше да разбие сърцето ти. Тя като че ли завладяваше цялото му лице и караше очите му да грейнат, разпалвайки сини и златни пламъци в тях.

— Странна вечер, чини ми се — каза той.

— Да не си посмял. — Ема се пльосна на леглото до него. Марк не спеше на леглото, но като че ли нямаше нищо против да използва матрака като гигантски диван. Той остави книгата настрани и се облегна на таблата. — Знаеш правилата за употребата на такива думи в стаята ми. Както и на изрази като „мътните го взели" и „пусто-опустяло".

— Ами „мигар"?

— Наказанието за „мигар" е сурово — каза тя. — Ще трябва да влезеш гол в океана пред центурионите.

Марк изглеждаше озадачен.

— И после?

Ема въздъхна.

— Извинявай, забравих. Повечето от нас не обичат да бъдат голи пред непознати. Вярвай ми.

— Наистина ли? Никога не си плувала гола в океана?

— Това е малко по-различен въпрос, но не, не съм. — Тя се облегна до него.

— Трябва да го направим някой ден — каза Марк. — Всички заедно.

— Не мога да си представя как Съвършения Диего си съблича дрехите и скача във водата заедно с нас. Може би само пред Кристина. Може би.

Марк слезе от леглото и се изтегна върху купчината одеяла, които Ема му бе постлала на пода.

— Съмнявам се. Бас държа, че плува с всичките си дрехи. В противен случай ще му се наложи да си свали центурионската значка.

Ема се разсмя и той й се усмихна в отговор, макар да изглеждаше уморен. Тя го разбираше. Не обикновените нефилимски дейности я изморяваха. А преструвките. Навярно беше разбираемо, че двамата с Марк можеха да си починат наистина едва вечер, когато бяха само те двамата и не трябваше да се преструват пред никого.

Това бяха единствените мигове, в които Ема успяваше да се отпусне, след деня, в който Джем й разказа за парабатайското проклятие, как ако се влюбели, парабатаите полудявали и унищожавали себе си и всички, които обичали.

Беше го разбрала незабавно — не можеше да допусне това да се случи. Не и на Джулиън. Не и на неговото семейство, което тя толкова обичаше. Не можеше да си попречи да го обича. То беше невъзможно. Значи, трябваше да накара Джулиън да престане да я обича.