Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Онези, които не са елфи, откриват утеха в лъжите — каза Марк. — Не мога да те съдя. Ще направя това с теб. Няма да те изоставя.

Ема се облегна на рамото му, омаломощяла изведнъж от залялото я облекчение.

— Трябва обаче да кажеш истината на Кристина — добави той. — Тя е най-добрата ти приятелка; не можеш да криеш нещо такова от нея.

Ема кимна. И сама бе възнамерявала да каже на Кристина. Кристина бе единствената, която знаеше за чувствата й към Джулиън и нито за миг не би повярвала, че Ема изведнъж се беше влюбила в Марк. Здравият разум налагаше да й каже и Ема се радваше, че е така.

— Имам й пълно доверие — заяви тя. — А сега… ще ми разкажеш ли за Дивия лов?

Марк заразказва, изтъкавайки история за живот, живян в облаците и в най-безлюдните и скрити места на света. Изоставени градове на дъното на медни каньони. Скелетът на Орадур-сюр-Глан, където двамата с Кийрън бяха преспали в един полуопожарен плевник. Пясък и мирис на море в Кипър, в един запустял курортен град, където през подовете на грандхотели растяха дървета.

Ема постепенно потъна в сън, докато Марк я държеше в прегръдките си и й шепнеше истории. Донякъде за нейна изненада, беше дошъл отново на следващата вечер — така връзката им щяла да изглежда по-убедителна, обяснил бе, но в очите му Ема бе прочела, че компанията му бе харесала толкова, колкото и на нея.

Ето как двамата бяха прекарали заедно всяка нощ от тогава насам, изтегнати върху завивките на пода и разменяйки си истории. Ема му разказваше за Тъмната война, за това как понякога се чувстваше изгубена сега, когато вече не търсеше убиеца на родителите си, а Марк говореше за братята и сестрите си, за това, как двамата с Тай се бяха сдърпали и как се притеснява, че е накарал по-малкия си брат да се чувства така, сякаш не може да разчита на него, защото той всеки момент може да си тръгне.

— Просто му обясни, че може да си тръгнеш, но винаги ще се връщаш при него — рече Ема. — Кажи му, че съжаляваш, задето някога си го накарал да се почувства по този начин.

Марк просто кимна. Така и не разбра дали бе последвал съвета й, но тя бе последвала неговия и бе разказала всичко на Кристина. Беше огромно облекчение и тя няколко часа плака в прегръдките на приятелката си. Дори бе получила разрешение от Джулиън да й обясни ситуацията с чичо Артър, макар и в посъкратен вид… достатъчно, за да разбере точно колко важно бе Джулиън да остане в Института със семейството си. Ема бе помолила Джулиън да й позволи да го направи — ужасно неловък разговор, но Джулиън като че ли бе изпитал облекчение, че още някой ще научи истината.

Искаше й се да го попита дали възнамерява скоро да съобщи истината за Артър на останалите от семейството, ала не можеше. Около Джулиън се бе издигнала стена, която изглеждаше толкова непристъпна, колкото и тръните около замъка на Спящата красавица. Чудеше се дали Марк го беше забелязал, дали някой от останалите го беше забелязал, или тя бе единствената, която го виждаше.

Тя се обърна към Марк. Той беше заспал на пода, отпуснал буза върху ръката си. Ема се плъзна от леглото и се сгуши между одеялата и завивките до него.

Марк спеше по-добре, когато беше с нея — сам го беше казал и Ема му вярваше. Освен това се хранеше по-добре, трупаше мускули по-бързо, белезите му избледняваха, цветът се завръщаше на лицето му. И това я радваше. Самата тя може и да имаше чувството, че всеки ден умира по малко отвътре, но това си беше неин проблем — щеше да се справи с него. Никой не беше длъжен да й помага и част от нея приветстваше болката. Защото това означаваше, че Джулиън не страда сам, дори и да си мислеше, че е така.

А ако можеше да помогне на Марк дори съвсем малко, това бе нещо . Тя го обичаше така, както би трябвало да обича Джулиън: чичо Артър би го нарекъл филиа , приятелска любов. И макар че не можеше да разкаже на Джулиън как двамата с Марк си помагат, все пак можеше да стори нещо за него — да направи брат му по-щастлив.

Дори ако той никога не узнаеше.

Почукване на вратата я изтръгна от мислите й и тя вдигна сепнато поглед. Стаята беше потънала в сумрак, но Ема успя да различи яркочервената коса и любопитното лице на Клеъри, надничаща иззад касата на вратата.

— Ема? Спиш ли? На пода ли си?

Ема наведе поглед към Марк. Той определено спеше, сгушен под одеялата, скрит от погледа на Клеъри. Тя вдигна два пръста към Клеъри, която кимна и затвори вратата; две минути по-късно Ема беше в коридора и вдигаше ципа на един суитшърт.