Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Имаш безмилостно сърце . Джулиън пропъди думите на Кийрън от ума си. Не биваше да се разсейва. Това бе твърде важно.

— Какво друго можеш да разбереш от рисунката? — попита.

— Че я обичаш — отвърна Анабел. — С цялата си душа.

В погледа й нямаше и следа от подозрение — очакваше се парабатаите да се обичат. Джулиън почти можеше да докосне успеха, решението. Показанията на Кийрън бяха една част от пъзела. Щяха да помогнат. Ала Кохортата щеше да възрази, щеше да се възпротиви на всякакво съюзничество с феите. Анабел бе ключът към това да унищожат Кохортата и да гарантират сигурността на семейство Блекторн. В мислите си Джулиън виждаше семейството си в безопасност, Ейлийн и Хелън — завърнали се при тях; виждаше го като град, блещукащ пред него върху един хълм, и вървеше към него, без мисъл за нищо друго.

— Видях скиците и картините ти — каза той. — От тях разбрах какво си обичала.

— Малкълм? — Анабел повдигна вежди. — Това беше много отдавна.

— Не Малкълм. Имението Блекторн. Онова в Идрис. Там, където си живяла като дете. Всичките ти рисунки с него бяха като живи. Сякаш го виждаш в ума си. Сякаш би могла да го докоснеш с ръка. Да бъдеш там в сърцето си.

Анабел остави рисунката му върху масата. Все така мълчеше.

— Би могла да си го върнеш — продължи Джулиън. — Имението, всичко онова. Знам защо избяга. Очакваше, че ако те залови, Клейвът ще те накаже, отново ще те нарани. Ала аз ти обещавам, че няма да го направят. Не са съвършени, далеч не са съвършени, но сега имаме нов Клейв и Съвет. В него има долноземци.

Анабел отвори рязко очи.

— Магнус ми каза същото, ала аз не му повярвах.

— Истина е. Браковете между долноземци и ловци на сенки вече не са незаконни. Ако се явиш пред Клейва, не просто няма да те наранят — ти ще получиш правата си обратно. Отново ще бъдеш ловец на сенки. Би могла да живееш в имението Блекторн. Ние ще ти го дадем.

— Защо? — Анабел се изправи и закрачи напред-назад. — Защо би направил всичко това за мен? Заради книгата? Защото аз няма да ти я дам.

— Защото се нуждая да се изправиш пред Съвета и да им кажеш, че ти уби Малкълм — заяви Джулиън. Анабел бе оставила Черната книга на масата пред него. Все още крачеше напред-назад из стаята, без да го поглежда. Спомняйки си думите на Магнус („при никакви обстоятелства не се опитвай да й отнемеш Черната книга, дори ако не е в ръцете й"), Джулиън я отвори предпазливо и хвърли поглед към ситните, нечетливи букви върху страницата. В главата му, като плахо цвете, започваше да покълва една идея. Той бръкна в джоба си.

— Че аз съм убила Малкълм? — повтори Анабел, обръщайки се, за да го погледне. Джулиън беше извадил телефона си, но предполагаше, че това не означава нищо за нея — вероятно беше виждала мундани да се разхождат наоколо с мобилни телефони, ала никога не би се досетила, че е и камера. Всъщност камера също не би означавало нищо за нея.

— Да. Вярвай ми, ще бъдеш приветствана като герой.

Тя отново закрачи из стаята. Раменете на Джулиън започнаха да го болят. Позата му (приведен напред, и двете му ръце — заети) бе неудобна. Но ако успееше, щеше да си е струвало болката.

— Има някой, който лъже — продължи той. — Който си приписва заслугата за смъртта на Малкълм. Прави го, за да се сдобие с властта над един Институт. Нашият Институт. — Пое си дълбоко дъх. — Името й е Зара Диърборн.

Името наелектризира Анабел, точно както Джулиън беше очаквал.

— Диърборн — ахна тя.

— Инквизиторът, който те изтезава — каза Джулиън. — Потомците му с нищо не са по-добри от него. Те ще бъдат там, носещи лозунги, пълни с обиди към долноземците, към всички, опитващи се да се опълчат на Клейва. Те искат да потопят всички нас в ужасяващ мрак.

— Ти несъмнено би могъл да им кажеш истината.

— Не и без да разкрия откъде знам. Видях те да убиваш Малкълм в кристала за гадаене на кралицата на феите. Казвам ти го, защото съм отчаян — ако си чувала Малкълм да говори за Студения мир, със сигурност знаеш, че всякакъв контакт с феите е забранен. Стореното от мен ще бъде сметнато за предателство. Ще бъда наказан за него, но…

— Братята и сестрите ти не биха могли да го понесат — довърши Анабел вместо него и се обърна в същия миг, в който Джулиън се отдръпна от книгата. На кого повече приличаха очите й — на тези на Ливи или на Дру? Бяха синьо-зелени и бездънни. — Виждам, че нещата не са се променили кой знае колко. Законът все още е суров и все още е закон.

Джулиън долови омразата в гласа й и разбра, че бе в ръцете му.