Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън трябваше да спре. Напрежението зад очите му заплашваше да изригне. Искаше му се да отпусне глава върху масата и да избухне в немъжествени, неподобаващи му сълзи… за момчето, което бе някога, уплашено и ужасено, и едва дванайсетгодишно, което гледаше по-малките си братя и сестри и си мислеше : Сега те са мои.

За тях, за вярата им в него, за очакването им обичта му да бъде безрезервна и че самият той няма нужда да чуе в отговор, че го обичат, защото то се разбираше от само себе си. Тай мислеше всичко това за него и вероятно смяташе, че то е очевидно. Ала Джулиън никога не се бе досетил.

Заповяда си да запази мълчание, накара лицето си да остане безизразно. Сложи писмото върху масата, така че да не се вижда, че ръката му трепери. От написаното оставаше съвсем малко.

Не си мисли, че те моля да ни направиш услуга, без нищо в замяна. Джулиън може да ти помогне. Той може да помогне на всички. Едва ли искаш все да бягаш и да се криеш. Знам какво се е случило с теб, какво са сторили Клейвът и Съветът. Сега нещата са различни. Позволи ни да ти обясним. Позволи ни да ти покажем, че не е нужно да бъдеш заточена или сама. Не е нужно да ни дадеш книгата. Искаме просто да помогнем.

Ще бъдем в Лондонския институт. Когато и да дойдеш, ще бъдеш добре дошла.

Твой,

Тиберий Нерон Блекторн

— Откъде знае какво се е случило с мен? — Не звучеше ядосана, единствено любопитна. — Какво ми причиниха инквизиторът и останалите?

Джулиън се изправи и отиде до етажерката, върху която почиваше кристалът алития. Отнесе го до масата и го подаде на Анабел.

— Тай го откри в Блекторн хол. Това са нечии спомени за твоите… изпитания… в Залата на Съвета.

Анабел доближи кристала до очите си. Джулиън никога досега не бе виждал изражението на някой, погледнал в кристал алития. Очите й се разшириха, движейки се напред-назад, докато следяха сцената, разиграваща се пред нея. Бузите й пламнаха, устните й затрепериха. Ръката й заигра конвулсивно и тя запрати кристала далеч от себе си; той се удари в масата, вдлъбвайки дървото, без да се счупи.

— О, господи, никаква милост ли няма? — попита глухо. — Никога ли няма да има милост и забрава?

— Не и докато тази несправедливост не бъде поправена. — Сърцето на Джулиън думкаше в гърдите му, но той знаеше, че външно не показва никакви признаци на вълнение. — Винаги ще боли, докато не ти платят за онова, което са ти причинили.

Анабел вдигна очи към неговите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела с мен в Идрис. Дай показания пред Съвета. А аз ще се погрижа да получиш справедливост.

Анабел пребледня и се олюля лекичко. Джулиън се понадигна от стола. Посегна към нея… и спря — може би не искаше да я докосват.

Пък и у него имаше част, която не искаше да я докосва. Беше я видял, докато все още беше скелет, който единствено крехка паяжина от пожълтяла кожа и сухожилия задържаше да не се разпадне. Сега тя изглеждаше истинска и солидна, и жива, но Джулиън имаше чувството, че ръката му ще премине през кожата й и ще докосне ронещите се кости отдолу.

Той отдръпна ръката си.

— Не можеш да ми предложиш справедливост — каза Анабел. — Не можеш да ми предложиш нищо, което да искам.

Джулиън усети как се вледенява, ала не можеше да отрече вълнението, пробягало като електричество по тялото му. Изведнъж видя плана пред себе си, стратегията, и вълнението от това надви дори студа от острието на бръснач, по което ходеше.

— Не казах на никого, че си била в Корнуол — рече той. — Дори след църквата. Опазих тайната ти. Можеш да ми имаш доверие.

Тя го изгледа с широко отворени очи. Ето защо го беше направил, помисли си Джулиън. Запазил бе тази информация за себе си, за да я използва по-късно, дори когато не бе сигурен, дали ще има възможност да го направи. Гласът на Ема прошепна в главата му.

Джулиън, мъничко ме уплаши.

— Исках да ти покажа нещо. — Извади навит на руло лист от джоба на якето си и й го подаде.

Беше негова рисунка — Ема на Чейпъл Клиф, с морето, разбиващо се в краката й. Беше наистина доволен от начина, по който беше уловил замечтаното изражение на лицето й, морето — гъсто като боя около нея, немощните слънчеви лъчи — сивкаво-жълти в косата й.

— Ема Карстерс. Моят парабатай.

Анабел вдигна сериозни очи.

— Малкълм говореше за нея. Казваше, че е упорита. Говореше за всички вас. Малкълм се страхуваше от теб.

Джулиън беше поразен.

— Защо?

— Казваше същото, което и Тай. Казваше, че би сторил всичко за семейството си.