Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Да стигнат до Аликанте, не беше никак лесно — Магнус бе успял да отвори Портал, макар че това сякаш му бе коствало и последната капчица енергия, по начин, който ужаси Ема. Докато познатата вихрушка от светлини се появи, той се беше свлякъл на колене и трябваше да се подпре на Марк и Джулиън, за да се изправи.

Той обаче беше омаловажил притесненията им и им беше казал, че трябва да минат през Портала възможно най-бързо. Идрис бе защитен с магически бариери и отварянето на Портали там бе сложно, тъй като някой трябваше да стои от другата страна, за да те посрещне. Ситуацията се утежняваше двойно повече сега, когато Кийрън бе с тях, и макар Джия да бе вдигнала временно антиелфическата защита около Гард, времето за безопасно пътуване бе кратко.

А после Порталът бе ужасил Анабел.

Никога дотогава не бе виждала Портал и въпреки всичко, което беше преживяла, въпреки ужасните магии, които бе видяла Малкълм да отприщва, гледката на завихрения хаос я беше накарала да изпищи.

В крайна сметка, след като останалите ловци на сенки преминаха през Портала, тя беше влязла заедно с Магнус, стискайки Черната книга в ръцете си и заровила лице в рамото му.

Само за да бъде посрещната от другата страна от тълпа членове на Съвета и самия консул. Джия беше пребледняла при вида й и бе казала слисано:

— Наистина ли е тя?

Магнус бе задържал погледа й за миг и бе заявил твърдо:

— Да. Тя е.

Последвал бе порой от въпроси. Не че Ема можеше да вини събралите се членове на Съвета. Джулиън също бе посрещнат с доста въпроси, когато се появи от библиотеката и заяви на очакващите го Магнус и Ема, че Анабел ще дойде с тях в Идрис.

Докато той им излагаше плана си, Ема бе зърнала изражението върху лицето на Магнус. Магьосникът гледаше Джулиън със смесица от удивление, респект и нещо, което като че ли мъничко приличаше на ужас.

Ала вероятно бе просто изненада. В крайна сметка, Магнус като че ли бе посрещнал чутото достатъчно спокойно и начаса се бе заловил да изпрати огнено съобщение на Джия, за да я предупреди какво да очаква.

Докато от пръстите на Магнус хвърчаха сини искри, Ема бе издърпала Джулиън настрани.

— Ами книгата? — прошепнала бе тя. — Ами кралицата?

Очите на Джулиън блестяха.

— Ако това успее, Анабел ще ни даде Черната книга — отвърнал бе той, също шепнешком, гледайки към вратата на библиотеката така, сякаш Анабел зад нея бе отговорът на всичките им молитви. — Ако ли не… имам план и за това.

Ема така и не бе успяла да го попита какъв бе този план, защото Анабел бе излязла от библиотеката, с боязлив и смутен вид. Изражението й бе станало още по-уплашено, когато глъчката наоколо се беше усилила; Кийрън бе успял да отклони част от вниманието от нея, пристъпвайки напред и обявявайки, че е пратеник на кралицата на феите, дошъл, за да говори със Съвета на нефилимите от името на Светлия двор. Бяха го очаквали, но въпреки това при появата му отново бяха изригнали разгорещени приказки.

— Върнете магическите бариери на мястото им — наредила бе Джия, кимвайки на Кийрън. Изражението й беше учтиво, но смисълът на думите й бе пределно ясен: въпреки че Кийрън беше тук, за да им помогне, Клейвът все така щеше да се отнася към всички пълнокръвни елфи с огромно подозрение.

Марк и Кристина се бяха приближили закрилнически до Кийрън, докато Магнус разговаряше тихичко с консула. След малко тя кимна и махна с ръка към Ема и Джулиън.

— Ако искате да говорите с Робърт, вървете. Но не се бавете — заседанието започва скоро.

Ема никак не се изненада да види, докато двамата с Джулиън се отправяха към офисите в Гард, че Ливи, Тай, Кит и Дру бяха заобиколили Анабел закрилнически. Тай, особено, беше вирнал брадичка и стиснал ръце в юмруци. Ема се зачуди дали се чувства отговорен за Анабел, защото неговото писмо я беше довело тук, или се чувстваше близък с онези, които не отговаряха на представите на Клейва за „нормалност".

Една врата се отвори рязко.

— Може да заповядате — каза стражът. Беше Мануел Вилялобос, облечен в центурионската си униформа. Сепването му при вида им бързо отстъпи място на ехидна усмивчица. — Какво неочаквано удоволствие.

— Не сме тук, за да се видим с теб — отвърна Джулиън. — Макар че се радвам да науча, че тези дни отваряш вратата на инквизитора. Той тук ли е?

— Пусни ги да влязат, центурионе. — Гласът на Робърт, долетял отвътре, бе цялото разрешение, от което Ема се нуждаеше, за да избута Мануел настрани и да поеме по късия коридор. Джулиън я последва.