Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Коридорът свършваше пред кабинета на инквизитора. Робърт седеше зад бюрото си и изглеждаше почти същия, какъвто Ема го беше видяла за последно в Лосанджелиския институт. Едър мъж, на когото годините едва сега започваха да личат (раменете му бяха мъничко прегърбени, в тъмната му коса бе прошарена от сиви нишки), Робърт Лайтууд представляваше внушителна фигура зад масивното си махагоново писалище.

В стаята нямаше много мебели, освен бюрото и два стола. Имаше незапалена камина, над която висеше още един гоблен като онези отвън. Над този пишеше БИТКАТА В БУРЕН. Фигури, облечени в червено, се биеха с фигури, облечени в черно (ловци на сенки и Помрачени), а над схватката — тъмнокос стрелец, покачен върху една скала, опънал тетивата на лъка си. За всички, които го познаваха, беше очевидно, че това е Алек Лайтууд.

Ема се зачуди какви ли мисли минаваха през главата на Робърт Лайтууд, докато всеки ден седеше в кабинета си и гледаше портрета на сина си, герой от една вече прочута битка. Гордост, разбира се, ала трябва да имаше и мъничко удивление, че бе създал този човек… тези хора, всъщност защото Изабел Лайтууд по нищо не отстъпваше на брат си по геройство, които бяха станали такива невероятни бойци.

Един ден Джулиън щеше да се гордее по същия начин, помисли си Ема, с Ливи и Тай, и Тави, и Дру. Нейните родители обаче никога не бяха имали възможността да изпитат това чувство. Тя никога не бе имала възможността да ги накара да се гордеят с нея. Почувства познатата вълна от горчивина и гняв да стяга сърцето й.

Робърт им даде знак да седнат.

— Чувам, че сте искали да говорите с мен. Надявам се, че не е опит за отвличане на вниманието.

— От какво? — попита Ема, настанявайки се в неудобното кресло с висока облегалка.

— От каквото и да сте намислили. — Той се облегна назад. — Е, какво има?

Сърцето на Ема подскочи в гърдите й. Добра идея ли беше това, или ужасна? Имаше чувството, че всичко в нея се бе съпротивлявало на мисълта двамата с Джулиън да разстелят чувствата си пред нозете на Клейва, за да ги стъпчат.

Под погледа й Джулиън се приведе напред и заговори. Изглеждаше напълно спокоен, докато разказваше за ранното приятелство между тях двамата, привързаността им един към друг, решението им да станат парабатаи, породено от Тъмната война и загубата на родителите им. Описа го така, че то прозвуча като напълно разумно решение, никой не беше виновен, кой би могъл да ги вини, когото и да било от тях? Всички бяха понесли загуби в Тъмната война. Никой не можеше да бъде винен, че е пропуснал да забележи някои подробности. Че се бе заблудил относно чувствата си.

Очите на Робърт Лайтууд започнаха да се разширяват, докато слушаше мълчаливо Джулиън да разказва как нещата между него и Ема бяха започнали да се задълбочават. Как и двамата бяха осъзнали какво изпитват, независимо от един от друг, как се бяха борили с чувствата си мълчаливо, как ги бяха признали и как най-сетне бяха решили да прибегнат до помощта на инквизитора и дори прилагането на Закона.

— Знаем, че нарушихме Закона — довърши Джулиън, — ала не беше нарочно, нито зависеше от нас. Единственото, което искаме, е помощта ви.

Робърт Лайтууд се изправи. Ема виждаше стъклените кули през прозореца, греещи като пламнали знамена. Трудно й бе да повярва, че едва тази сутрин се бяха били с Ездачите в двора на Лондонския институт.

— Никой никога не ме е молил да бъде изпратен в изгнание — каза той най-сетне.

— Ала самият вие някога сте били заточен — рече Джулиън.

— Да — отвърна Робърт. — С жена ми, Мерис и Алек, когато беше съвсем малък. И с основателна причина. Самотно нещо е изгнанието. А за някой така млад като Ема… — Той ги погледна. — Някой друг знае ли за вас?

— Не. — Гласът на Джулиън бе спокоен и твърд. Ема знаеше, че се опитва да защити онези, които се бяха досетили, или на които те бяха казали… но въпреки това то я поуплаши, начинът, по който бе в състояние да звучи така абсолютно искрен, когато лъжеше.

— Сигурни ли сте? Това не е просто увлечение или пък… парабатайските чувства могат да бъдат наистина силни. — Сключил ръце зад гърба си, Робърт звучеше неловко. — Лесно е да бъдат изтълкувани погрешно.

— Напълно сме сигурни — заяви Джулиън.

— Обикновената мярка би била раздяла, не изгнание. — Робърт местеше поглед между тях, сякаш все още не вярваше на онова, пред което беше изправен. — Но вие не искате това. Разбрах го. Нямаше да се обърнете към мен, ако мислехте, че мога да ви предложа само обичайните мерки — раздяла, отнемане на Знаците.