Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кит посегна, за да отплете тънката златна верижка. От нея висеше златен медальон и целуваше ямичката на шията й. Толкова отблизо, Ливи миришеше на портокалов цвят.

Лицата им бяха на сантиметри, бледата извивка на устата й беше съвсем близо до неговата. Устните й бяха светло-розови. Объркване се надигна у Кит.

Ливи обаче поклати глава.

— Не бива, Кит. Никакви целувки повече. Искам да кажа, така или иначе го направихме само веднъж. Не мисля, че ни е било писано.

Верижката се освободи и Кит побърза да отдръпне ръцете си, объркан.

— Защо? Да не би да направих нещо не както трябва?

— Ни най-малко. — Ливи го погледна за миг със своите мъдри, сериозни очи; у Ливи имаше едно тихо щастие, което го привличаше, макар и не по романтичен начин. Беше права и той го знаеше. — Всичко е наред. Тай дори подхвърли, че според него трябва да станем парабатай, след като всичко това се оправи. — Лицето й грееше. — Надявам се, че ще дойдеш на церемонията. И винаги ще бъдеш мой приятел, нали?

— Разбира се — отвърна Кит и едва по-късно осъзна, че бе казала мой приятел , не наш , неин и на Тай. В този миг обаче изпитваше само облекчение, че не се чувства наранен или подразнен от решението й. Вместо това изпитваше приятно очакване — да приключат със заседанието на Съвета и да се приберат у дома, в Лос Анджелис, където би могъл да започне подготовката си, а близнаците можеха да му помагат с по-трудните части. — Приятели завинаги.

Джулиън усети как стомахът му се сви леко, докато прекрачваше прага на библиотеката. Част от него почти очакваше Анабел да е изчезнала или да се рее около купчините книги, като дългокос призрак в някой филм на ужасите. Беше гледал един, в който призракът на някакво момиче беше изпълзял от кладенец, бледото му лице беше скрито зад пелена от мокра, черна коса. От спомена и до днес го побиваха тръпки.

Библиотеката беше добре осветена от редица зелени настолни лампи. Анабел седеше край най-дългата маса, с Черната книга зад себе си, сплела пръсти в скута си. Косата й бе дълга и тъмна, и закриваше отчасти лицето й, но не беше мокра, а в Анабел нямаше нищо очевидно зловещо. Тя изглеждаше… обикновена.

Джулиън се настани срещу нея. Магнус трябва да й беше донесъл дрехи от раклите на Института: сега тя бе облечена в простичка синя рокля, ръкавите на която й бяха малко къси. Джулс предположи, че трябва да е била на около двайсет години, когато бе умряла.

— Онова беше страшен номер — отбеляза той, — с бележката в църквата. И демона.

— Не очаквах да изгориш църквата. — Акцентът й се долавяше силно, странният начин, по който говореше, беше остарял отдавна. — Изненада ме.

— Ти също ме изненада като дойде тук. И заяви, че ще говориш единствено с мен. Мислех си, че дори не ме харесваш.

— Дойдох заради това. — Анабел извади сгънатия лист хартия от книгата и му го подаде. Пръстите й бяха дълги, ставите им — странно разкривени. Доказателство, даде си сметка Джулиън, че пръстите й бяха чупени, повече от веднъж, и костите бяха зараснали накриво. Видимите останки от изтезания. Усети, че му се повдига мъничко, докато поемаше писмото и го отваряше.

До: Анабел Блекторн

Анабел,

Може и да не ме познаваш, но ние сме роднини. Името ми е Тиберий Блекторн.

Със семейството ми издирваме Черната книга. Знаем, че е у теб, защото брат ми Джулиън те е видял да я вземаш от Малкълм Фейд.

Не те виня. Малкълм Фейд не беше наш приятел. Опита се да нарани семейството ни, да ни унищожи. Той е чудовище. Работата е там, че сега се нуждаем от книгата. Нуждаем се от нея, за да спасим семейството си. Ние сме добро семейство. Би ни харесала, ако ни познаваше. Семейството ни се състои от мен — аз искам да стана детектив. Ливи, моята близначка, която умее да се фехтува, и Друзила, която обожава всичко страшно, и Тави, който обича да му четат истории. Имаме си също така Марк, който е наполовина елф. Той е страхотен готвач. Хелън, която бе изпратена в изгнание, за да пази магическите бариери, но не защото е сторила нещо нередно. И Ема, която строго погледнато не е Блекторн, но в действителност ни е като сестра.

И Джулс. Него сигурно най-много ще харесаш. Той се грижи за всички ни. Той е причината да сме добре и да сме заедно. Не мисля, че знае, че го знаем, но е така. Понякога може и да ни нарежда какво да правим, или да не ни слуша, но е готов на всичко за нас. Хората казват, че нямаме късмет, защото си нямаме родители. Но аз смятам, че те нямат късмет, защото си нямат брат като моя.